3 години продължи моята мъка. Пиша на всики вас с огромна болка в душата, надявайки се ми олекне и да събера малко себе си. Накратко: на 34 години съм, разведена, с дете на 11 години. Разведена съм официално от 4 години, но повече от 3 години се развеждах: бившият не ми даваше развод, а семейният живот беше ад, и на най-големият си враг не пожелавам такъв кошмар в живота. Живея с детето си и онкоболна майка, сама се грижа за прехраната на семейството си. Преди година започнах хубава работа. Неусетно се влюбих в един от колегите си – млад, необвързан с брак, добър. Пиша “необвързан” съвсем не случайно: Той е на 30 години, имал е приятелка когато е бил на 19 години, с която се е разделил след 2 годишно съжителство с годеж, през периода на раздялата им тя е забременяла и има дете от друг; детето е било на 2.5 години когато започват отново да живеят заедно. Той приема детето й като свое, макар и да не му е биологичен баща /това е съвсем сигурно/, гледал го е от 2.5 до към 5 –тата му годинка, много е привързан към него. Тя е била бременна от него, но е направила аборт, защото тя е решила , че детето й към онзи момент е много малко – на 2.5-3 годинки.
Следва нова раздяла след като тя заминава и живее с друг в Германия, където работи. След завръщането си в Б-я тя продължава да живее с този “другия”, а него /моят колега/ го посещава от време на време. Той иска да вижда детето й и тя много ловко го манипулира – все й трябват пари за нещо иначе ще трябва да заложи нещо, което е …на детето. Дава й, за да вижда детето й.
Той казва, че са приключили от лятото на 2005г., имайки предвид сексуалните отношения. Преди три месеца започна нашата обща история. Точно тогава “другият” щеше да тръгва за чужбина за 6 месеца. Следваха разговори между моя колега и нея, на които ставах неволен слушател:
1./ Ще може ли да им помогне с пренасянето на багажа от квартирата им до майка й, при която ще живеят пред периода на гурбета на “другия”.
2./ Да обсъдят отношенията си – той и тя- какво ще правят по-нататък.
3./ Ще може ли да й даде цифровият си фотоапарат за празника на училището, за да снима детето.
Говори й уклончиво: нито да – нито не.
Казва, че иска да й отмъсти за това, което му е причинила. Казва, че е искал да се върне при нея в името на детето, за да има то баща, дори мислеше преди време да го припознае, за да бъде вписан като баща.
Отношенията ни бързо се задълбочиха…забременях. Неочаквано и за двамата, уж се пазихме. В къщи нищо не знаеха за отношенията ни. Каза ми, че аз решавам за бебето. Решаваме двамата – казах аз. Уж решихме да го оставим, но….през почивните дни все имаше работа, не можа един път да намери време да бъде с мен и детето ми, а уж го приемал и нямал нищо против него. А време нямаше – исках да влезе в живота и на детето ми, за да може да свикнат двамата заедно. Но трябваше да се оправям сама.
Започнах да се замислям и притеглям нещата – заслужава ли си да жертвам това което съм постигнал с много жертви, лишения и упорит денонощен труд и да започна нещо с човек, който не знае какво иска, дали го иска или е притиснат от обстоятелствата, а е достатъчно благороден или страхлив /не знам кое е по-правилното/, за да не може да решава сам, а да очаква нещо да стане от само себе си.
Колко време ще мога да изтърпя тази несигурност и колебание в чувствата му и тази изключителна привързаност към детето на другата, която го кара да й бъде постоянно на разположение или поне да се чувства длъжен да бъде, къде завършва обичта към майката и дали тя не се пренася подсъзнателно към детето й.
Къде започва изневярата – когато задоволяваш сексуалните си желания или когато задоволяваш душевните си потребности?
Докато се замислях все повече какво да правя, сутринта преди три дни в тоалетната видях, че кървя. Как съм отишла сутринта на работа аз си знам, бях ужасена и изплашена, взех пари, защото знаех, че нещо не е наред. Знаех, че ще видя бащата и че ще ме заведе в болницата. Не можахме да разговаряме, защото започна оперативка.
/ Тук е мястото да кажа, че ние криехме отношенията си и никой и не подозира за тях./ Телефонът му звънна и чух следният разговор: ”Добре, ще дойда…добре, ще я взема…. добре”.
Може да е било недоразумение, може да е било мнителност от моя страна, може да е било липса на доверие, но и за миг не се съмнявах, че става въпрос за нея и детето й. Не можех да понеса, че точно в този ден ще трябва да се съвместим и двете – не и тогава. Помолих да изляза и тръгнах … да се спасявам. Няколко минути след излизането ми телефона се спука да звъни. Той. Не го вдигнах. Понякога думите са излишни, обясненията още по-малко.
Имах нужда от помощ и отидох в частният кабинет на доктора, на който знаех адреса. Начало на спонтанен аборт. Въпрос беше на часове или ден да падне плода – на 1 месец. Заведоха ме в частната клиника и го махнаха. Телефона се спука да звъни, но бях в упойка, изплашена и унижена…, не знаех какво да кажа, главата ми беше празна.
Чудех се къде да отида след аборта – в къщи или в Морската градина на някоя пейка докато дойда на себе си. Отидох си в къщи, при детето си.
Успях да събера сили и да напиша съобщение на бащата, а след това изключих телефона си – не исках да разговарям с никого, а още по-малко с него. На сутринта отидох на работа.
Докато я нямаше колежката ми дойде в стаята ми и ме попита какво става. Обясних му накратко какво е станало, колежката ми дойде и разговора приключи. Не сме се виждали през този ден. Днес дойде и ми поиска обяснение. Не вярва, че е станал спонтанен аборт. Искаше да ми даде пари за аборта- не ги взех. Каза ми, че е бесен – вярвам му; казах му за моите чувства и мисли-обадила му се е наша колежка тогава, а не “другата”.
Вярвам му, но тогава, в онзи момент на шок и ужас и за миг не си помислих, че може да е така. В онзи момент си мислех, че трябва да оцелея на всяка цена, в името на детето си, защото знаех, че ми предстои нещо страшно.
Когато бях в упойка и още не осъзнавах какво съм и къде съм, първата ми съзнателна мисъл беше, че съм загубила детето си /моя 11 – годишен син/ и виках, че не мога да го намеря там където съм и каквото съм, докато осъзнах, че всичко е минало и аз оцелях…
Източник: Розали
