42-годишната Мелиса от Канзас Сити, Мисури, САЩ винаги е знаела, че е осиновена. Дълги години тя смята, че биологичните й родители са просто твърде малки, за да се грижат за нея, затова са я дали за осиновяване. Едва на 19 години тя разбра истината. Родителите ми – Рон и Линда никога не са се опитвали да скрият факта, че съм осиновена. И това не ме натъжи, защото детството беше щастливо, винаги чувствах, че съм обичана. Бях дете с „подарък“ и никога не съм си създавала проблеми. Също така вярвах, че биологичната ми майка ме е родила като ученичка и ме е дала, тъй като не е могла да ме гледа и учи едновременно. Но една нощ, когато бях на 14, по-голямата ми сестра избухна: „Поне родителите ми ме искаха“.
Плаках и майка ми трябваше да обясни какво има предвид сестра ми: Аз бях неуспешен аборт.
Тя каза, че биологичната ми майка е направила аборт на 7-ия месец от бременността по искане на майка си (баба ми). Трябваше да се родя без признаци на живот, но по чудо оцелях. Бях „оставен настрана“ като медицински отпадък, но две медицински сестри решили да спасят бебето и ме занесли в интензивното отделение за новородени. Впоследствие съм преместена в друга болница, където идвт майка ми и баща ми. На 2,5 месеца ме взимат в дома им. След като научих за това, бях съкрушена. В продължение на няколко години изпитвах тази болка отново и отново и на 19 години реших да намеря биологичните си родители. Майка ми и баща ми бяха предпазливи към това, но аз бях непреклонна. Десет години търсих поне някаква следа и в крайна сметка я намерих. Проследих баща си по интернет и разбрах къде работи. Изпратих му писмо, но не получих отговор. Шест месеца по-късно прочетох в графата с местните некролози, че биологичният ми баща изведнъж е починал на 51 години. Мислех, че това е краят.
Това обаче беше само началото. Семейството на баща ми, като подреждало нещата в документите, намерило това писмо и се свързаха с мен. Така че имам дядо. И през 2013 г. ми се обади жена, която се идентифицира като братовчедка на биологичната ми майка. Винаги е знаела за аборта и че съм жива и искаше най-накрая да ме свърже с майка ми.
Биологичната ми майка се казва Рут. Казаха й за мен през август 2007 г., но в продължение на няколко години тя не успяваше да намери сили да ми пише. И сега, благодарение на братовчедка ми, това се случи. Постепенно се опознавахме чрез писма и пощенски картички. Разказах й за родителите ми, съпруга ми Райън и децата, Оливия и Ава. Тя беше благодарна на родителите ми, че се грижели толкова добре за мен и аз не й се сърдих, защото тя не знаеше нищо като мен.
След три години кореспонденция, през 2016 г. я поканих да се видим. Тя се съгласи. Срещнахме се в зоопарка и щом се видяхме, се прегърнахме. Сега се виждаме често, защото и двете живеем в Канзас Сити. Децата ми я наричат ”баба”. Сега мама е на 62 години.
И двамата все още имаме въпроси без отговор, но знаем, че въпреки че аз бях основната жертва на този аборт, моята биологична майка също е страдала. Сега обаче избираме живота, любовта и прошката.
Източник: За жената
