Майка ми се омъжи цели два пъти след развода. Така започва моята история. Всъщност моята майка не ме обича. За първи път почувствах това, когато се роди по-малката ми сестра Сузи. След изписването й от родилния дом, родителите ми тържествено я доведоха в детската стая, сложиха я на леглото ми и заявиха:”Ана, сега сестра ти ще спи тук, а ти на дивана.” В този ден ролите ни бяха разпределени ясно и завинаги: тя е любимото дете, а аз съм просто дъщерята.
Родителите ми, между другото, не криеха чувствата си: ” Малките винаги се обичат повече!” – нервно каза мама, когато я попитах дали е вярно, че Сузи им е по-мила от мен. Баща ми не отговори, просто поклати глава и се запъти към гаража. Година по-късно той ни напусна. След раздялата им мама се промени. Все по-често ходеше на козметик, обличаше се в къси поли, взимаше ме и двете излизахме на разходка в парка, без Сузи, която оставаше на грижите на баба. Толкова бях щастлива – най-накрая и аз съм обичана.
Можех да се докосвам до мама, да вдъхвам парфюма й, а понякога притисках лицето си до копринената й блуза. От радост не обръщах внимание, че тя непрекъснато ми крещи. Но ако случайно някой мъж застанеше до нас, мама ме прегръщаше през раменете, галеше ме по косата или ме учеше да рисувам на асфалта с тебешир. Един ден, без да вдига поглед от тебешира, майка ми каза: ” Виждаш ли онзи, който идва към нас? Ако те пита на колко съм години, кажи на двадесет и пет!” Колко чичковци идваха у нас. За това, че имам сестра, те разбираха много по-късно, защото мама я криеше. “Две деца са прекалено много и са в състояние да изплашат всеки мъж.” – оправдаваше се тя пред баба. А аз ликувах и превъзходно играех ролята си на тихо, послушно, интелигентно момиче, което обича да си играе само.
Изминаха години. Вече бях тийнейджърка, когато в библиотеката се запознах с Димо. През този ден изучавах на спокойствие древни текстове за дисертацията ми, а той се криеше от дъжда. Двамата се заговорихме и щом спря да вали, новият ми приятел ме покани да се разходим по улиците на освежения град. За съжаление не можах да отговоря на поканата му – трябваше да купя някои покупки и да ги занеса на мама.
Почти се разплаках, но Димо ми записа телефона, обещавайки скоро да ми се обади. И той наистина се обади. Два месеца по-късно, лудо влюбени един в друг, заживяхме заедно в апартамента на покойната ми баба. Това беше най-прекрасното време в живота ми. Преди само Сузи и мама имаха романтични връзки, а сега вече и аз. След развода с татко, майка ми се омъжи още два пъти, а през останалото време със Сузи имахме “неофициални” бащи.
Самата Сузи три години поддържаше отношения с женен мъж. Мама не знаеше за това, но аз непрекъснато слушах истеричните разкази на сестра си и уверенията й, че някой ден шефът й ще напусне кикимората, с която живее и ще се ожени за нея. Но ето че и на мен ми направиха предложение и то в Париж. Е, не в Айфеловата кула, а в Люксембургската градина. Но се оказа, че дори не можем да се оженим така, както искаме.
Когато майка ми разбра за предложението, разгневена ми се обади по телефона: “Защо Димо не поиска ръката ти официално от мен? Всички достойни мъже постъпват така! Знам, че е плебей, но можеше да проучи как го правят изисканите хора.” От истеричната й тирада разбрах само едно: трябва да имам нейното разрешение, за да се омъжа за любимия си. Щом така искаше, така да бъде. Димо купи три букета цветя – за мама, Сузи и за мен – и се яви в дома на бъдещата си тъща.
Майка ми се държа като кралица и милостиво заяви, че е съгласна дъщеря й Ана да се омъжи, при условие, че лично тя се погрижи за сватбата. Сестра ми не присъства на срещата – имаше важен телефонен разговор с любимия си шеф, който отново отиваше на почивка със законната си съпруга. Сватбата беше насрочена за есента.
Димо и аз искахме да вдигнем пищно тържество: с рокля, торта, лимузина. Особено аз – нали бях “недолюбваната” принцеса, която мечтаеше за своя принц от приказките. Поканихме всички роднини, а заедно с тях и няколко семейни приятелки на Сузи. Сестра ми настоя: ” В случай, че ми стане скучно.” – поясни тя, опитвайки се да ми припомни коя е истинската принцеса. Нямах нищо против: по-добре да общува с тях, отколкото с мен.
Мама критикуваше всичко: заведението, тортата, роклята ми. Разбира се, не участва в организацията, както обеща. С Димо сами се справихме с подготовката. Един месец преди сватбата, майка ми дойде да ни посети. Огледа апартамента и с пренебрежение заяви: ” Тази бърлога не е за младоженци. Ще се преместите в моята къща.” Когато тя си тръгна, Димо беше много разстроен. След вечеря ме хвана за ръката и тихо каза: ” Скъпа, искам да живея с теб. Но с тях – не мога. Където и да отидем, майка ти вечно ще ни преследва. Дойде ми в повече. Прости ми.” Така си и знаех – приказките не са за мен.
Днес трябваше да бъде сватбата ми. С Димо понякога си пишем. Роклята ми виси в килера. Мама настоява да й направя чай, а сестра ми отиде на среща с любовника си. А аз се чудя едно: ако например си взема коте, те ли ще го изгонят, или то само ще избяга?
Източник: Лична драма
