Йордан Йовков ни остави 10 цитата

Йордан Йовков ни остави 10 цитата

Йордан Йовков е роден н9 ноември, през далечната 1880 година, в Жеравна. Той е един от най-емблематичните български писатели. В творчеството му присъстват незабравими заглавия като разказите “Шибил”, “Индже”, “По жицата”, “Албена”, “Другоселец”, “Серафим” и много други.
Да си припомним няколко впечатляващи откъса от творбите на Йордан Йовков – класик на българската литература, майстор на разказа.
Ненадминат познавач на човешката душа, описанието на женските му образи е завладяващо!
Четеш и искаш още. Изпод мъдрото перо на големия творец се проличава мъдрост, дълбочина, доброта, човечност, благородство!

70 негови книги са преведени на над 25 езика, а отделни негови творби – на над 37, сред които и арабски, виетнамски, китайски, персийски, полски, фински, хинди, шведски, японски и други езици. Йовковите творби имат своя свят, своята атмосфера, неразделна част от времето, което изобразяват.
1. “Винаги съм наклонен да вярвам на хората, да виждам и да търся у тях преди всичко доброто”
2. „Мъдрец наистина беше Сали Яшар, много нещо беше видял, много нещо беше преживял, но едно беше ясно за него: с мъки, с нещастия е пълен тоя свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго — любовта между хората.“ – из „Песента на колелетата“

3. „Когато Божура беше малка и ако беше студено, зъзнеше с цялото си тяло, тъй както майка й беше я научила, жените се показваха трогнати. Всъщност под това съжаление се криеше учудването им, че това хубаво дете може да бъде на една циганка. Но Божура сега беше мома. Големите черни очи на предишното зиморничево циганче гледаха дръзко, дяволито, снагата й беше се източила, тънка, гъвкава, разцъфнала като дива шипка. И само зарад нея, зарад смеха и зарад хубостта й, която завладяваше всички като с магия, жените, такива скъперници във всяко друго време, купуваха евтината стока на Калуда и щедро й плащаха. Даваха дори и нещо повече, увлечени от една мъка, която те не искаха да признаят, че е завист.“ – из „Божура“

4. „Той дълго стоя на шосето и гледа подир каруцата. Гледаше майката с черния й чумбер, момичето легнало до нея, високият селянин, който крачеше прегърбен и водеше малкото конче, а над тях, между всеки два телеграфни стълба лястовичките се разхвърчаваха, после пак се връщаха и кацаха на жицата.

Замислен, Моканина се върна при овцете си и се залови отново за цървулите, които правеше от нещавена волска кожа. Бяла лястовичка – мислеше си той. – Има ли я! Но нещо го подпираше в гърдите, мъчеше го. И като пусна шилото и погледна към небето, той извика

– Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!“ – И пак се загледа подир каруцата.“ – из „По жицата“

5. „А Албена беше вече близо. Тя вървеше напред, а след нея двамата стражари. Нямаше човек, който да не познаваше Албена, но като я видяха, пак отблизо, всички затаиха дъх. Албена си беше същата Албена, само че не се смееше, очите и не играеха, както по-рано, а наведени под тънките вежди гледаха надолу. Носеше син сукман и къса скуртейка с лисици. Ръцете си държеше смирено отпред, като че отиваше на черква. Но когато тя се намери между двете стени от хора и дигна очи, тоя поглед, който познаваше всеки мъж и който сега беше още по-хубав, защото беше натегнал от мъка, и тия тънки вежди, и това бяло лице — от нея сякаш полъхна магия, която укротяваше и обвързваше. Грешна беше тая жена, но беше хубава. Жените, които се канеха да я хулят, тъй си и мълчаха, а патерицата на дяда Влася не се и помръдна.

И в тая тишина, в тия няколко мига стана чудо, обърнаха се и най-коравите сърца, жалост и доброта светна в очите на мъже и на жени.

— Мари, Албено, мари, дъще — проплака женски глас, — какво направи, Албено!

— Ах, Албено, Албено!

Албена се спира.

— Лельо Димке — вика тя, — прощавай! — После, като се обърна на другата страна: — Люцо, Тудорки, Савке, прощавайте! Сбогом, сбогом ви на всички!

Мнозина вече плачеха. А Албена вървеше все тъй спокойно скръбна, все тъй хубава.

— Прощавайте! — извика тя на всички. — Млада съм, сгреших. Прощавайте!

Захълцаха хора и се стълпиха към нея. Жените наваляха най-много към нея, а стражарите ги връщаха. Тогава нейде отзад, гневен и разтреперан, се чу гласът на дяда Влася:

— Момчета, дръжте, не я давайте. Какво е селото без Албена!“ – из „Албена“

6. „Шибил започна да брои, за да види колко години ще живее, но после се замисли за възрастта си и му се стори, че е вече стар. Спомни си Рада и се усмихна: „Каква чудновата бърканица – мислеше си той – от жена, дете и дявол! И как всичко и прилича; каже нещо – умно е, направи нещо – хубаво е!“ И той я виждаше тъй, както беше я видял, когато държеше иглата с конеца в устата си, гледаше го и се усмихваше. „Не игла – помисли си пак Шибил и въздъхна. – Нож може да държи тъй в устата си, и от тоя нож човек на драго сърце би умрял!“ – из „Шибил“

7. „Тя не внимаваше за думите си, говореше му повече с очите си, пламнали, устремени в него.” – Из разказа „Женско сърце”

8. „Кой хвърля брат против брата и син против баща? Защо доброто го няма, а злото се шири? Да те подгони мечка, ще срещнеш вълк, да Избягаш от оса – змия ще те ухапе. Няма милост, няма блага дума, няма почит. Защо, господи? Защо?“ – из „Вълкадин говори с бога“

9. „Другоселецът остана сам. Нито имаше кой, нито можеше някой да му помогне. Той клекна до падналия кон. После седна, взе главата му и я тури на коленете си. Гледаше го едно око голямо, препълнено с мъка и вътре в него светеха лъчите на звездите.” – из “Другоселец”

10. „Хубаво си е то, мойто палто! Пък ако ми е писано, с него и пред Бога мога да се представя. Пък там може да ми дадат друго, златно, тъй да се каже, скъпоценно!“ – из „Серафим”

Източник: Опознай България