Бях влюбен в съпругата си още от училище

Бях влюбен в съпругата си още от училище

Бях влюбен в съпругата си от девеги клас. Тя няма кураж да разкаже нашата невероятна история. Ще го направя вместо нея, за да й кажа колко много я обичам. Току-що беше започнала новата учебна година и със съучениците ми очаквахме класната ръководителка да влезе в час. Малко след като удари първият звънец, учителката ни се появи, придружавана от невзрачно момиче. Непознатата се казваше Жана и беше нова в класа ни.
Бяхме в девети клас и наоколо витаеха хормоните на младостта. Гледах я как срамежливо мачка с ръце раницата си и изпитвах острото усещане, че съм длъжен да я пазя. Само че до края на учебната година новата ни съученичка не се сприятели с никого. Странеше от всички, а погледът й на моменти наподобяваше диво зверче. Направих много опити да се сближа с нея, кавалерски й купувах закуски в междучасията, но тя ме гледаше така, сякаш вижда в мое лице враг.

Жана не остана дълго в нашето училище, така и не разбрах на какво се дължеше странното й и почти дивашко поведение.
Изминаха много години. Отдавна бях завършил училище и рядко си спомнях за съучениците си. Един ден в офиса ни започна работа нова служителка. Ръкувайки се с нея, изпитах неясно усещане, че я познавам отнякъде. Когато я погледнах как мачка папката си, вълна от смесени чувства заля цялото ми тяло. В спомените си видях онова невзрачно момиче, което – изправено пред целия клас – смутено мачкаше ученическата си раница. Докато обърканите ми мисли бясно препускаха в ума ми, чух тих глас да казва: „Приятно ми е да се запознаем. Аз съм Жана.”
Това бе тя – моята съученичка, с която учехме заедно в девети клас. Не ме позна, а аз не посмях да й припомня кой съм. С времето се уверих, че тя никак не беше се променила.

Държанието й си оставаше дръпнато и както през ученическите години, тя твърдо отказваше да се сближи с колектива. Особено с мъжете. Иначе беше професионалистка. Стараеше се много и упорито.
Няколко месеца по-късно шефът ни събра в екип, за да работим съвместно по служебен проект. Зарадвах се, че точно тя ще бъде мой партньор.
Общата работа бавно започна да руши преградите между нас. Все по-често забелязвах руменина по лицето й, когато усещаше присъствието ми. Една вечер я поканих на ресторант, за да отпразнуваме успешно изпълнен проект, който със сигурност щеше да ни помогне да напреднем в кариерата.

След няколко чаши вино събрах смелост и й признах, че съм влюбен в нея още от девети клас. Откровението ми явно й допадна, защото тя се пресегна над масата и ме хвана за ръка. Малко по-късно Жана ми призна, че ме разпознала веднага, но умишлено го скрила от мен.

Тази вечер двамата напуснахме ресторанта като двойка. Връзката ни се развиваше чудесно, но имаше обстоятелство, което силно ме дразнеше. Понякога Жана се затваряше в себе си и както някога, отново издигаше стена между нас. Не помня колко опити направих да сваля бариерата, която ни разделяше. Но колкото повече настоявах, толкова повече тя се отдалечаваше от мен. Не исках да я загубя, затова се примирих и спрях да настоявам. Имаше дни, в които не ми вдигаше телефона. По цяла нощ я чаках пред дома й, но прозорецът й продължаваше да тъне в тъмнина. Въпреки всичко обичах Жана толкова силно, че исках да я направя своя съпруга. Независимо че беше странна и на моменти недостъпна, аз бях готов да й поднеса света в краката. И реших да рискувам.

Избрах красив годежен пръстен, резервирах маса в ресторант и навръх Св. Валентин зададох на любимата си заветния въпрос: „Ще се омъжиш ли за мен?” Със затаен дъх очаквах най-важния отговор в живота ми, но вместо да чуя мечтаното „да”, Жана се изчерви, скочи от масата и напусна ресторанта.
Все едно ме простреляха в сърцето. Не я последвах: останах на масата, мъчейки се да събера мислите си. За мен имаше само един отговор: в живота й съществува друг.

След няколко дни си взех отпуск и заминах при роднини. Отказвах да мисля за Жана, защото се страхувах, че ще полудея от мъка. Какъв наивен глупак се оказах. Градях планове за бъдещето, които се срутиха като пясъчна кула. Един месец се криех като вълк единак. Но в края на краищата любовта ми победи болката и нараненото ми его. Реших, че няма да я оставя на друг мъж. Ще се върна в живота й и ще се преборя за нашата любов. Уверен и надъхан, си стегнах багажа и на следващия ден се явих в офиса. Още с влизането я видях. Забила нос в папките, Жана се престори, че не ме забелязва. Изглеждаше нещастна. И тогава си помислих – ако тя наистина е влюбена в друг, защо има този съсипан вид? Нали любовта одухотворява?

Цяла седмица, всяка вечер, заставах пред дома й и когато тя излизаше, аз я проследявах. Маршрутът й беше един и същ: от жилището си отиваше в непозната къща. Стоеше час-два и си тръгваше. На втората седмица нервите ми не издържаха. Исках да видя с очите си кой е мръсникът, който ме беше изместил от сърцето й.
Полудял от ревност, като разбойник нахлух в къщата. А там, седнала на стол до едно легло, стоеше Жана. В скута си държеше момиченце, което доверчиво беше положило глава на гърдите й. Гневът ми стихна и смирен от невероятната гледка, останал без сили, опрях гръб на стената. Господи, любима, това ли е твоята тайна?
Тази нощ Жана ми разкри мрачен епизод от своето минало. Още в тийнейджърските си години била измъчвана от пастрока си. Била на 14, когато чудовището започнало да влиза нощем в стаята й и да й отправя мръсни предложения. Наглостта му стигнала дотам, че си позволявал да опипва нежното й, все още непорочно тяло. По това време майка й била болна от рак и Жана се страхувала, че ако тя разбере истината за перверзния си мъж, това ще й коства живота. Докато майка й била жива, пастрокът й се въздържал от най-лошото, но когато след няколко години починала, броени дни след погребението той изнасилил Жана.
След смъртта на майка й това бил вторият жесток удар в живота й.

А два месеца по-късно, разбрала, че е заченала от изнасилвача си. Баба й по майчина линия била все още жива, макар и в лошо здравословно състояние, и Жана се преместила при нея. Бременността й преминала тежко, но нищо не вещаело, че детето ще се роди със синдром на Даун. По съвет на баба си младата майка наела жена, която да й помага, и отделила дъщеря си в друга къща. Срамувала се, че е родила болно дете, а и дълбоко в себе си не била готова да се отдаде напълно на дъщеря, която дошла в живота й по насилствен начин. Но след смъртта на баба си Жана се пречупила и сега всеки ден идвала да навести дъщеря си. Това беше тайната, заради която тя издигаше бариери между нас. Сега напълно си обяснявах страха и омразата й към момчетата още в училище.

Няма да скрия, че първоначално не бях готов да приема момиченцето. А и то се отнасяше с недоверие към мен, сякаш се опасяваше, че ще го разделя с майка му. Дни наред се борех с чувствата си, но една сутрин се събудих с ясното съзнание, че съм готов да посветя живота си на Жана и дъщеря й. И когато за втори път предложих на любимата си брак, този път тя не избяга и най-накрая чух нейното „да”.
Днес сме едно щастливо семейство. Със съпругата ми се стараем да дадем много любов на малката Хриси, от която тя дълго е била лишавана. Извървях труден път. Въпреки трудностите не се отказах да се боря. Сега знам, че любовта не е за страхливите! Нито пък за тези, които лесно се предават! Ако не си готов да воюваш за нея, не си готов и да я имаш.

Борис

Източник: Лична драма