Бях жертва на училищен тормоз като дете
Бях жертва на училищен тормоз, когато бях дете. Съучениците ми обичаха да ме изолират, някои ме биеха и непрекъснато ми се подиграваха. Израснах с притеснението, че всеки един момент могат да ме набутат в ъгъла и да ме пребият. За щастие имах стабилно семейство, което ме подкрепяше и насърчаваше да се боря с насилниците си. Въпреки че от няколко години родителите ми са покойници, те все още живеят в сърцето ми. Благодарение на тяхната любов и грижи, успях да се справя с тежките периоди в детството си. У дома се чувствах в безопасност и независимо, че нямах братя и сестри, предпочитах самотата пред тормоза. Кошмарът продължи, докато се преместихме в друг град и смених гимназията. Там никой не ме биеше, съучениците ми ме приеха и за мен беше истинска благословия да ходя на училище, знаейки, че няма да съм подложена на глупости, ритници и удари. Въпреки това не си намерих приятели. Просто не можах да се приобщя към връстниците си. Дълбоко в себе си изпитва таен ужас, че някой ще ми се присмее или удари.
Случвало се е да ме канят на кино, но винаги казвах „не“, защото непрекъснато се притеснявах, че ми кроят нещо лошо. Мама, която отлично познаваше страховете ми, ме съветваше да се опитам да повярвам в хората и че не всички са насилници. Осъзнах, че е права, но не можах да се преборя с миналото. И накрая съучениците ми спряха да ме канят. Години по-късно, когато завърших образованието си и започнах работа, станах малко по-открита и се осмелих да завържа приятелства. Срещнах и мъж, в когото се влюбих. Дълго време не посмях да покажа чувствата си, защото се ужасявах, че ще бъда отхвърлена, но в крайна сметка дори лошото ми самочувствие не ми попречи да видя очевидното; а именно, че Анди е влюбен в мен. Един ден се погледнах в огледалото и останах доволна от гледката.
Винаги са ми казвали, че съм грозна и дебела, безполезна и глупава, но жената, която ме гледаше в огледалото, беше всичко друго, но не и това. Две години по-късно през един прекрасен пролетен ден с Анди се оженихме. За съжаление бракът ни не беше напълно безпроблемен, тъй като липсата ми на самочувствие се изрази в неконтролируема ревност. Работата на съпруга ми като лекар му налагаше да се среща с много хора, не на последно място и жени. Всеки ден го разпитвах за пациентките му, интересувах се от подробности като например външния им вид, и си фантазирах абсурдни неща. Засегнат от ревността ми, Анди ме уверяваше, че никога няма да ми изневери, но аз не му вярвах. Същото беше и със съпругите на приятелите му, които бяха прекалено красиви. Непрекъснато ги сравнявах със себе си и сравненията не бяха в моя полза.
В такива моменти се чудех как може Анди да ме обича, когато съпругите на приятелите му бяха много по-привлекателни? Тормозът, който преживях като дете, продължаваше да влияе зле на живота ми. И изведнъж осъзнах, че именно оттам идват проблемите ми – кошмарът беше оставил много по-дълбок отпечатък в душата ми, отколкото предполагах. Тогава разбрах, че ако не искам да загубя съпруга си, трябва да потърся помощ. Анди ме свърза със свой колега – терапевт, който бавно и методично ми помогна да се изправя срещу миналото. Най-накрая осъзнах, че не аз съм била слабата, а насилниците ми. Откритието промени брака ми и връзките ми с колеги, приятели и познати. Въпреки всичко знам, че никога няма да се освободя напълно от страховете си. Спомените все още болят и понякога сънувам кошмари. Но днес съм зрял човек, който може да се справи с миналото, без да съсипе настоящето. И това ми е достатъчно.
Източник: Лична драма
