11 години бях омъжена за Венци. Все още не съм получила документите за развода, но живея без него, чувствам се разведена, най-после спокойна и щастлива. По-точно – преродена. Докато потъвах в блатото на проваления си брак, мъжът, когото някога обичах, натискаше главата ми в мръсотията – не за да ме удави, а за да ми покаже колко е благороден, когато отпусне хватката и успея да поема глътка въздух.
Късно разбрах, че съм обичала психопат.
Докато му бях съпруга, Бог не ми даде дете и сега осъзнавам, че не ме е наказвал, както мислех, а ме е спасявал. Аз обаче не го разбирах и се измъчвах безумно. Венци пък използваше болката ми, за да ме мачка. Трябва да призная, че никога не ме е удрял. Понякога сама крещях в лицето му да спре да ме унижава и заплашва. По-добре да ме шамароса, да ме свали на пода, да ме рита, да ме връзва, да ме измъчва както му хрумне, за да мога да го напусна.
Той дори да ме е обичал някога, то е било за кратко и по неговия начин. Никога не оставаше сам, хората му трябваха, за да си играе с тях и да ги използва. Аз не бях изключение – минавах за готино гадже, баща ми беше човек с позиции в града. Венци затова се ожени за мен. Беше мил и образцов съпруг, докато татко беше жив. После лъсна грозната му същност.
Раздялата беше най-доброто и за двама ни. В живота му от доста време имаше друга жена, която само чакаше да го приюти, тоест нямаше да остане на улицата. Просто трябваше да си тръгне. За моя най-голяма изненада той каза “Не”. Някакво садистично удоволствие му доставяше да ме измъчва. Не знам защо и откъде се взе тази омраза към мен.
Понякога исках да заспя и да не се събудя. Не ми стигаше смелост да се нагълтам с лекарства или да се разбия някъде с колата. Затова го молех само да ме остави на мира. А той ми повтаряше, че ако подам молба за развод, ще ме побърка. За да повярвам, започна с предупрежденията. Една сутрин видях на пода в хола половината си дрехи, нарязани на ленти. Изчезнаха всичките ми скъпи бижута от баба и от майка – сложил ги в касата на свой приятел, за по-сигурно. Месеци живях без лична карта, шофьорска книжка и паспорт – много съм губела, затова ги прибрал. Както и нотариалните актове за двата апартамента и вилата, които имах преди да се омъжа.
Това ме срина. Движех се като сянка, като автомат ходех на работа и се прибирах. Не излизах с приятели, дори по телефона не говорех с никого.
Една вечер вместо към вкъщи тръгнах към гарата. Умишлено си оставих телефона в офиса. Бях си взела заплатата, поне за първо време щях да имам пари. Няколко часа по-късно бях в центъра на Бургас. С пари и без документи. Беше късно, по улиците имаше таксита, проститутки и… аз. Едно момче на не повече от 22 от колата си ме попита каква ми е тарифата. Обясних, че искам само някъде да преспя. Той ми каза да се разкарам от колата му и понеже отказах, слезе, отвори вратата и започна да ме дърпа… Тогава се появи друг мъж и ме спаси от онова пишлеме. Кой знае колко жалка съм изглеждала, щом ме попита на кого да се обади, за да дойде да ме прибере. После разбра, че трябва или да се погрижи за мен, или да ме зареже на улицата.
Тошо се прибираше от втора смяна и живееше наблизо с болната си майка. Приюти ме. Всичко му разказах. Не очаквах да ми повярва, а да ме вземе за уличница, за крадла, за измамница, обявена за издирване… Сутринта Тошо ме накара да се обадя на някого. Даде ми телефона си, звъннах на шефката и поисках седмица отпуска. Няколко часа по-късно Венци заплаши Тошо. Този добър човек не заслужаваше повече неприятности, затова се приготвих да си вървя. Но понеже ми повярва, ме заведе при свой приятел адвокат. Вечерта отново ме прие в дома си.
Останах у тях през цялата седмица. Венци спря да звъни, но бях сигурна, че нещо замисля. Страхувах се и когато Тошо беше на работа, не си подавах носа навън. В една такава вечер майка му ми каза, че така не може да продължавам, че трябва да живея като нормален човек, а не като престъпник. След два дни се върнах в своя град с Тошо и адвоката. Малко след това тръгнаха делата по развода, а аз заживях в Бургас.
Сега съм момичето на Тошо. Запозна ме с дъщеря си – и той има един несполучлив брак. Едва ли съм мечтата на майка му за нова снаха, но ме приема и не създава проблеми. Аз съм влюбена в Тошо, а той ме държи настрани – не ми вярва. Страх го е, че го обичам само защото ми помага, а после ще го зарежа…
С това писмо казвам: за първи път обичам истински, зряло, осъзнато. Имам нужда от него – не само защото ме спаси, а защото е мъжът, когото съм чакала.
Валя
Източник: Лична драма
