Българка избра Гърция, за да работи
Българка избра живот в Гърция, не само защото стандартът им на живот е коренно различен. Тя е на 60 г. Сега работи в Атина, Гърция. Казва се Светлана и е от Плевен. Всяко лято си идва в България. И е категорична, че ако не е заради детето й, няма да го прави. “Гърците са гадни хора, мръсни – дори в буквалния смисъл на думата. Не ни обичат. Често се държат с нас като хора втора ръка. Но като че ли и това бледнее пред ужаса тук. В България мирише на мизерия и глад. И няма изгледи скоро да се оправи, все по-лошо ще става”, реди Светлана. И пали поредната цигара. Отваря кутията и брои колко са й останали. Защото от хилядата евро, с които си дошла преди два месеца, вече няма и стотинка. “Не съм купувала нищо друго, освен храна. Нормално, без да се стискаш, притесняваш и броиш залците, както е в “белите държави”.
И хвръкнаха. Ами обикновените хора в България, които посмъртно не могат да изкарат хиляда лева на месец? Какво правят? Глад и мизерия. Други думи няма. И не са силни, а отразяват действителността на повечето хора”, не може да се примири Светлана.
Животът на плевенчанката е суров. Като малка е пренебрегвана от собствените си родители за сметка на по-малката си сестра. “Винаги за нея имаше всичко, а за мен – нищо. Така и до днес не мога да си обясня какви са тези майка и баща, които разделят децата си? Как им дава сърце да го направят? Но е факт. И спомените ми, за съжаление, никога няма да бъдат други”, плаче Светлана. Разказва как за малката й сестра винаги имало пари за нови дрехи, а нея я карали да доизносва рокли и поли. Което се отразявало пагубно на самочувствието й, особено през пубертета.
“Но го преглъщах, защото нямах избор. Преглъщах и това, че нея винаги записваха на лагер, когато имаше такъв. А мен ме пращаха на село да паса овцете. Нямате представа как се чувствах! Колко сълзи съм изплакала в ония години, но какво от това?”, разказва за тежкия си живот Светлана.
Не по-различно било положението, когато “станала за задомяване”. Сестра й била пускана на т. нар. срещи, докато на Светлана не се разрешавало да излиза никъде. И съвсем логично я сполетяло неизбежното – омъжила се за първия срещнат, който успял да й обърне внимание. “Беше мил в началото, млад човек. Обърна ми внимание и направо се извисявах в небето от щастие. Въобще не го познавах добре. Нашите като разбраха, ме натиснаха: хайде, ще се жениш, вече си на 25, кой друг ще те вземе. Първо, много набързо ми се стори – има-няма месец се познавахме, ама като ревнаха – той ще е, и аз клекнах. Нищо в онези години не можех да направя”, признава плевенчанката. Така се сгодява. А вече бременна, се и жени. Още на първия месец след сватбата обаче разбира, че човекът до нея няма нищо общо с това, за което се е представял. Мъжът й не се прибира по цели нощи, пие, посяга й.
Наглостта му стига до там, че дори води жени вкъщи, при бременната си съпруга, като я затваря в другата стая. “Подлагаше ме на адски унижения. А аз нищо не правех. Не можех да избягам, защото нямаше къде да отида. Един ден отидох при майка ми – все пак майка ми е, и споделих с нея. А тя вместо да ме прибере, да ме спаси, ми каза: ами, това ти е късметът, ще търпиш. Върнах се вкъщи. Чаках го по нощите да се прибере. Няма го. Изведнъж чувам някакво кикотене навън под прозореца (тогава живеехме в къща), като излязох, го гледам, той налегнал една циганка отпред, в храстите. А аз бях бременна в деветия месец. Така ми прилоша, че започнах да раждам”, едва успява да преглътне горчивината на преживяното Светлана.
Така се ражда дъщеря й Магдалена. Която расте при не по-различни условия – свидетел е на ежедневни скандали и побоища, влачене на чужди жени вкъщи. Но Светлана търпи. Защото няма къде да отиде и защото е възпитана изключително консервативно – не може да остави детето си без баща, какъвто и да е той.
Магдалена е гимназистка, когато баща й се изнася да живее отделно. Тя е на 25, когато майка й решава, че в България за нея повече няма живот и трябва да си търси късмета в чужбина. Светлана работи в едно от големите тогава предприятия в Плевен. През 1996 г. обаче е съкратена и не може да си намери работа. Прекарва 5 години в търсене на препитание и мизеруване. Не може да си намери място от болката, която й причинява фактът, че вместо тя да помага на детето си, то трябва да я издържа. И един ден просто решава – ще замине за Гърция, за да гледа болни старци.
Проблемът в този момент е, че няма никаква информация, няма и пари. След 6-месечно лутане успява чрез познати да се добере до координати на габровска фирма за работа в чужбина. Свързва се с нея и шефката й обяснява какви документи трябва да приготви и колко пари. Магдалена взема назаем от познати. Уговорката с фирмата е за осигурена работа “в къща”. Т. е. работникът живее при болните, които гледа, и не плаща квартира.
Светлана заминава точно на рождения си ден. Първите дни, прекарани в Гърция, твърди, че никога няма да забрави. Те се описват с думите – глад, мизерия, борба за оцеляване – без пари в чуждата държава и без познания по езика. “Пристигнахме в Гърция сутринта към 5 часа, след като бяхме пътували цяла нощ преди това, че и повече. Това бяха онези времена 2000-та година, когато имаше бум на излизанията за чужбина – много хора търсеха спасение. Имаше и много фирми, много от тях бяха и ментета. За съжаление и тази излезе такава.
Закараха ни в един коптор – 40 жени в едно помещение ни затвориха. Беше нещо като огромно хале – без легла, без вода, без тоалетна. Казаха ни, че след няколко часа ще дойдат бусове, за да ни извозят до къщите, в които ще работим. На всяка обясниха каква е работата, каква е заплатата. И всичко свърши дотам. Жената, която ни водеше, изчезна. И повече не се появи”, разказва за премеждията си Светлана.
На следващия ден жените започнали да се питат какво става. Не идвал никой. Храната им била на привършване, повечето разполагали с около 10 евро джобни пари. Не знаели език. Халето, в което били буквално захвърлени, се намирало до други халета – това успели да видят, излизайки навън.
Най-притеснително за всички било обаче това, че свършвала водата им за пиене. За други нужди изобщо не можели да си помислят в онзи момент. “Като кучета. Захвърлени бяхме като кучета. Някой ако ми беше разказвал, със сигурност нямаше да му повярвам на сто процента. Спомням си, че по едно време започнах да изпитвам панически страх. Това е първата нормална реакция – по-късно ми казаха психолози. Сврях се в един ъгъл и започнах да се клатя като луда. През главата ми минаваха картини от живота ми. Мислех за дъщеря ми – че никога повече няма да я видя. Казвах си – ето какво значи да си сам в чужда държава – да не можеш да се опреш на никого, да няма кой да ти подаде не ръка, а пръстче… Два дни изкарах в този първоначален шок. Всички бяха така – нямахме телефони, нищо. Тогава постепенно започнах да се осъзнавам. Казах си: ако не направя нещо, наистина ще умра и детето ми ще остане само. Цял живот съм се борила и това беше единствената ми мотивация”, разказва Светлана.
С още една жена решават да тръгнат нанякъде, за да излязат от този район с халета. Мисълта им е, че трябва първо да намерят вода, а после всичко останало. Три часа им трябват, за да се измъкнат от, според тях, индустриалната зона. Стигат до бензиностанция и намират жизненоважната вода.
После двете прекарват нощта на пейка в близка градинка. И тогава се случва нещо, което за Светлана е много повече от късмет. “Това е съдба, това е провидение, не знам как да го нарека. Като клошари бяхме легнали с глави върху торбите, умрели от глад и притеснение. Спомням си, че бях задрямала и усетих леко побутване по крака. Скочих като ужилена. Пред мен стоеше жена, която държеше куче с намордник. Започна да говори на гръцки. Само мигах и исках, а не можех да си отворя устата. Тогава се събуди и другата жена. Тя успя да се окопити и каза – не разбираме нищо, ние сме българки. Тогава тя проговори на български. Не мога да опиша как се почувствах тогава. Това за мен в онзи първи момент означаваше само едно – спасение”, обяснява все още с емоция Светлана.
Жената спасителка се оказва българка, която от дълго време работи в Гърция. Излязла да разходи кучето на господарите – едно от работните й задължения. Нашенките й обяснили положението си и тя им обещала да им помогне. Първо се върнала за храна, а после, за да каже на двете, че е говорила с работодателите си и те разрешават да пренощуват у тях. “Бяха невероятни хора. За 10 години там, никога повече не срещнах такива. Дадоха ни подслон и храна. Бяха много богати. Къщата им беше едно малко имение. На другата сутрин гъркинята дойде и каза, че се нуждае от градинарка. Българката с мен веднага скочи и каза: аз ставам. Аз не можах да реагирам. Но жената ми обясни (чрез преводач, разбира се), че ще се обади на друго познато семейство, което също търси помощничка”, разказва Светлана.
Така тя се озовава в къщата на гърци, за да гледа болна баба. Това семейство обаче няма нищо общо с предишното – държат се високомерно, овикват я, без Светлана да разбере какво й говорят, определят й режим.
Така плевенчанката сменя доста работи за тези 10 години. Научила е езика перфектно и това е предимство пред новопристигналите, които напоследък не са толкова много заради кризата в Гърция.
“Претърпявала съм страшни унижения. Обиждана съм, бутана съм грубо, ограничавана е личната ми свобода. Но им научих нравите, хванах им цаката. И сега там се чувствам по-добре. Там съм някой, защото колкото и някой да ти мърмори, ти стискаш зъби, но знаеш, че два пъти в месеца ще си вземеш парите. А тук? България стана мащеха за своите. Помагам на детето ми, защото то не иска да ходи навън. Тя си решава. Аз не мога да кажа кое е по-добре за нея”, примиренчески обяснява Светлана.
Тя пак е стегнала куфара. След броени дни заминава отново за предпочитания ад. Защото за нея в България няма живот.
Източник: bgsever.info
