Баща ми беше животно и не исках да му простя. Искам да ви разкажа една история, която ме накара да се върна в детството и отново да извървя нерадостния път на живота си. Бях скрила тази своя тайна, но непознат баща ме провокира да си спомня личната си драма. Прибирах се след тежка нощна смяна. Поредният „клониран“ ден не бе по-различен от другите. По пътя срещнах мъж, жена и 3-4-годишни момиченца с къси полички и плитки. Приличаха на кукла Барби. Едното се препъна и повлече след себе си другото. Мъжът със скок ги вдигна, удари им по един шамар и те отново се озоваха на земята. Майката протегна ръце да ги защити, но защо ли й трябваше? Последва канонада от псувни и удари. Чух го да казва: „Кучка! Роди момичета, а аз исках синове!“ И замръзнах. Душата ми се взриви. Сякаш се събудих от някакъв сън. Намесих се и познайте какво щеше да ми се случи, ако не тичах по-бързо от него. Болката от видяното ме върна назад във времето.
Макар да бях 4-годишна, съм запомнила тази сцена. Майка ми се върна с нещо увито и го остави на леглото. Баща ми скочи и започна да я удря. Нещо червено пръскаше навсякъде, а тя падна. Придърпа легена, който се пълнеше с алена течност, но той не спря с ритниците. Крещеше й: „Казах ти да не се връщаш, ако родиш дъщеря!“
Бях свикнала да я бие, но този път тя не плачеше, беше притихнала и не помръдваше. Тогава той се разтича, дойдоха хора. А мене ме бяха забравили. Приближих се до леглото и видях кукла, като тази на съседското момиче. Бутнах я с пръстче, беше мекичка. Отвори очички. Нямах играчки, а тази беше толкова красива! Поисках да я взема в ръце, а тя така се разпищя, че ме изплаши и накара всички да се обърнат към нас. Баща ми продължаваше да крещи: „Вижте ги! Две! Момичета! Аз съм мъж, искам син. Ти си виновна!“
И отново посегна да удари тялото на земята. Колко пъти съм искала, а така и не можах да му кажа – да беше почакал! Аз родих синове. И сестричката ми – също. Сега ще му призная всичко, макар и да е твърде късно: Ти ни захвърли в детски домове, защото сме момичета. Може би нося грях в душата си. Когато бях на 28 г. ти ме срещна на улицата. Спря ме, посегна към лицето ми. Каза ми, че съм красива и ме помоли да тръгна с теб, за да се похвалиш пред роднините каква дъщеря имаш. Да ти завидели каква хубост си създал. Копнеех да чуя други думи от теб, казах ти: „Аз нямам роднини, нито семейство. Сама съм. Имате грешка! Държавата е моята майка и баща. А вас не ви познавам“. После скочих към вече затварящите се врати на автобуса.
Прибрах се, за да се наплача на воля. А миналото се връщаше и барабанеше в слепоочието ми. Спомних се как лежах болна, а нямах лекарства, бях гладна, мръзнех, завита през глава с 2 държавни одеяла. Случвало ми се е да бъркам в кошче за боклук, за да извадя недоядена закуска. Децата ми се присмиваха, сочеха ме с пръст: „Вижте я, тя няма татко!“
Исках те, татко! Поне да ме видиш качена на стълбичката, спечелила I-во място в градското първенство по лека атлетика. Да ме видиш 2 пъти републикански шампион по водомоторен спорт, закичена с медали и купи в ръце. Хората ме прегръщаха. Тогава прославих града. А името на този, който ме учеше, моят треньор, завинаги ще остане в историята. Днес морският клуб в града ни се казва „Васил Маринов“ – най-добрият състезател в света. Тогава той ме прегръщаше и ми се радваше! А теб те нямаше. И никой не се срамуваше от мен, детето от социалния дом. Исках да чуеш как ме наричаше семейството на съпруга ми, когато се омъжих. Всички бяха заети да ме карат да ям, защото съм приличала на Бухендвалдски манекен.
Разбира се, ядях и бой от мъжа ми, защото съм била тъпа девственица и не съм умеела разни хватки в леглото. Как исках тогава да ме приютиш поне за малко! Нямаше ли да се гордееш с мен, бях станала майка на синове? Приеха ме и в школата в Симеоново. Е, не отидох. Кой да ме подкрепи?! Вярно е, че съм силна жена. Жена ли?! Какво е това? Аз съм глава на семейството, трябваше да се справя и успях. Ще уча в някой друг живот. Не бях на юбилея ти. Не ти простих. Чух, че си казал: „Три деца имам и нито едно не дойде да ме поздрави!“ Бях изпратила синовете си – твоите внуци, които не беше виждал. Плакал си, прегръщал си ги, били по-високи от теб, а единият те гледал с твоя цвят очи…
Дойдох по-късно, беше 8 януари – студен зимен ден. Смесих се с тълпата опечалени, не ме познаваха. Другите се скриха на топло и затвориха вратите, а ти остана сам. Единствено аз бях до теб. За първи път те прегръщах цели 2 часа и 17 минути. Броих ги. Гушках те, милвах те, целувах те, говорих ти… Защо бяхме само двамата в последните ти часове на този свят? Всъщност не, изпратиха те много хора. Казват, бил си добър с тях. Беше късно да се прощаваме. Прекалено дълго го отлагахме. Простила съм на всички, дори на враговете си. На тебе, татко, не ти простих приживе. А те обичах! Дори не знам защо. Мили хора, разголих душата си пред вас. Дано да ви помогна да разберете, че децата са най-ценното нещо на този свят.
Неда, Русе
Източник: Виж ти
