Унижението на съпруга ми не се търпи. Той е имал трудно и сурово детство. Израснал е с баща алкохолик, който е пребивал цялото семейство. За съжаление в това отношение и майка му не е била по-различна. Възпитан и отгледан в насилие, мъжът ми вярва, че има право да се отнася към мен по същия начин. Откакто сме се оженили, той ме пребива и след всеки побой настоява да прикривам белезите си с грим. Унижава ме пред децата, казвайки, че не заслужавам да живея. Непрекъснато ме обвинява за какво ли не: храната не била вкусна, печката не светела от чистота, у дома било шумно. Крещи с цял глас, а аз мълча с наведена глава. Знам, че с времето ще става все по-лошо. Загубих баща си рано и въпреки това в нашето семейство любовта и уважението един към друг бяха на първо място.
Завърших института с отличие, не пия, не пуша, а сега дори нямам право да общувам с приятелите си. Преди ходех на работа, но откакто родих, съм принудена да стоя у дома с децата. Съпругът ми е известен като домошар, работи, не пуши, не пие, понякога си играе с децата. Това обаче е само за пред хората. Всъщност всички вкъщи се страхуваме от него. Той е непредсказуем: когато е радостен, с децата сме спокойни, но никога не знаем кога ще покаже другото си лице. Настроението му може рязко да се сменя, което го прави непредсказуем. Най-много ме е яд, че това влияе на децата ни. Ако не ме заплашва, че ще ми отнеме родителските права, бих си тръгнала отдавна. Има солидни връзки и няма да се поколебае да ги използва. Децата са всичко за мен, заради тях стискам зъби и търпя. Не зна обаче докога ще мога да издържа това скрито домашно насилие. Нервите ми вече са на предела и не знам как да се измъкна от тази тежка ситуация.
Източник: С кафето
