Нейко Решовски е учител по български език и литература в професионалната гимназия по туризъм „Проф. д-р Асен Златаров” в Бургас. Той е само на 49 години, но вече можеше да не е между живите, защото точно по Коледа получава инфаркт. Има обаче една малка подробност – по това време Решовски е в Мадрид, на гости на дъщеря си, и в дома му пристига испанската „Бърза помощ”, попада в испанска клиника и за него се грижат испански лекари и медицински сестри. Разликата между техните и нашите болници толкова го шокира, че той решава да опише подробно целия си случай отначало докрай. Публикуваме го с незначителни съкращения и редакция, а изводите всеки може да си направи сам. Обадихме се на телефон 112. Разговорът продължи около 15 минути. Първо говорихме с оператор, на когото обяснихме случая в общи линии. Той ни свърза с лекар, на когото обяснихме същото, но доста по-подробно. Последва свързване с друг лекар, на когото обяснихме същите подробности. Помолиха ни да затворим и да изчакаме да ни потърсят, след като двамата медици се консултират помежду си. След няколко минути се обадиха, за да кажат, че трябва да чакаме екипа на домашния си адрес.
След още 15 минути дойдоха трима души, които изпълниха стаята с различни апарати, необходими за диагностициране и първа помощ при проблеми със сърцето. Може би повече от четиридесет минути ми оказваха първа помощ и ми правиха изследвания на място. Оказа се, че в екипа има един лекар и двама парамедици, специализирали в определени области. Отиват на адреса на пострадалия, оборудвани с всичко необходимо. Процедурата е по-бавна, но по-ефективна. След като приключиха с всичко, се обадиха да дойде линейка. Вече ми бяха поставили твърда диагноза – инфаркт, и колата трябваше да е оборудвана с нужното за инфаркта. Линейката пристигна. Поставиха ме на инвалиден стол и ме свалиха с асансьора във фоайето на сградата. Долу ме прехвърлиха в количка и ме качиха в линейката, която обаче се оказа повредена и повикаха нова кола. През това време двата екипа бяха около мен и следяха всяка моя реакция. Аз щях да пътувам с линейката, а дъщеря ми с екипа парамедици от спешна помощ. Потеглихме със сирени и след половинчасово пътуване пристигнахме в Университетската кралска болница в Алкоркон.
Порази ме големината на сградата – няколкостотин метра дължина, на три-четири етажа, широки коридори с коледна украса във всяко от многобройните фоайета. Още вкъщи ми бяха инжектирали доза морфин, а в интензивното повториха дозата и ритмично и организирано започнаха да си вършат работата.
Помня, че около мен обикаляха около 20 души – четирима лекари и множество медицински сестри. Не знам колко време продължи всичко това, защото бях център на събитията и непрекъснато се налагаше да правя нещо. След около час дойдоха две от лекарките, с изключително самодоволен вид. Носеха един мобилен телефон с включено хендсфри. Оказа се, че са намерили телефонния номер на работещ в Испания български лекар. Позвъниха му, подадоха ми едната слушалка, а другата сложи едната лекарка. И започнаха подробно да ме разпитват за обстоятелствата, при които съм получил инфаркта. Жената задаваше въпросите, българският лекар ми ги превеждаше, аз отговарях и той отново превеждаше, но на испански, на лекарката.
Когато по-късно попитах лекарката защо не използваха дъщеря ми за преводач, при положение, че е тук, в болницата, ми отговориха, че по никакъв повод не би трябвало да притесняват нито мен, нито близките ми. А телефона оставиха над главата ми до края на престоя ми в болницата – инструктираха ме, че мога да звъня на непознатия български лекар по всяко време на денонощието, по всякакъв повод, свързан с лечението на инфаркта ми.
Да си призная честно , това ме впечатли страшно много. Почувствах се наистина уникален и специален и това чувство се затвърждаваше в мен до края на десетдневния ми престой в болницата. Всички много се грижеха за мен. Преди всяко действие ми обясняваха какво предстои и какво ще почувствам. Пристъпваха към действие чак, когато се уверяваха, че съм разбрал всичко. И това се правеше непрекъснато, по 20-30 пъти на ден, от абсолютно всички – от санитарите, сестрите и лекарите.
Друго събитие, което ме порази, се случи отново през първия ден: старшата сестра на отделението, една перуанка – Лили, дойде до леглото ми и прекара с мен повече от час, записвайки си тридесетина български фрази и техните отговори, за да може да общува с мен на моя език. След два дни ме заговори и на руски. Оказа се, че в отделението са приели руснак. Бях много доволен, че успях да й помогна да си направи поредния разговорник.
За пръв път се налагаше да лежа в болница. Персоналът винаги ни говореше с широки усмивки, шеговито и добронамерено. Това се предаваше и на пациентите и колкото и сериозни да бяха диагнозите ни, всички се усмихвахме и бяхме в настроение. Понеже лежах в болницата след Коледа – преди и по Нова година и след това, настроението си беше празнично. Хората бяха във ваканция и свижданията продължаваха до късно. Коридорите и стаите ехтяха от смехове и говор и след полунощ. И никой не повишаваше тон, не им се караше, не ги притесняваше по никакъв начин.
На всеки половин час в стаите влизаше някой за определена процедура – и по-рядко – само за да ни пита как сме. Първото, за което подробно ни инструктираха, бяха функциите на таблото над всяко легло. Най-важното беше да разберем кое е копчето за викане на персонала и да обещаем, че ще го използваме и по най-незначителния повод. Гледаха ни в очите, очакваха всяко наше желание и го изпълняваха бързо. Поне 3-4 пъти в денонощието ни посещаваха лекари. Отношението на младите към утвърдените медици беше на изключително уважение и огромен респект. Целият болничен персонал познаваше задълженията си и стриктно ги спазваше. Различните дейности изискваха да ги изпълняват различни по ранг медицински длъжностни лица. Нито веднъж не видях някой да изпълнява чуждите задължения.
Всеки ден ни сменяха чаршафите, пижамите и кърпите за баня. Имах и следното куриозно преживяване: след вземане на кръв от вената на ръката, две- три капки изцапаха ръкава на пижамата ми. Видя ме една от сестрите и незабавно ми донесе чиста. Понеже се изцапах втори и трети път, историята се повтори и потрети. За половин час смених три пижами – без някой да ми крещи или да ми се мръщи.
Хранеха ни пет пъти в денонощието – трите основни и две междинни закуски. Всичко, което ни поднасяха за ядене, беше произведено в Испания. Всеки пациент имаше отделно меню – моята храна беше различна от тази на съквартирантите ми. На всяка табла поставяха листче с името на пациента и пълното му индивидуално меню, за да може да се сверява и да се реагира при грешка.
Седмица по-късно ме вкараха за няколко дни в една от модерните болници в Бургас. От всички пациенти в отделението, само аз и един мъж, който беше лежал в софийската „Токуда”, не бяхме в захлас от обстановката и порядките в клиниката. Моят съквартирант изпадна в потрес, когато в продължение на шест часа никой не надзърна в стаята, за да провери дали мърдаме. А го довърши фактът, че една от сестрите ми донесе и ми остави разтвор и памук, с които да почистя следите от лечението по ръцете и тялото си, вместо да го направи самата тя, както би било редно за болнично заведение.
Източник: Флагман
