Алкохолът разби семейството ни. Всичко започна много отдавна, още преди да се оженим. Струваше ми се, че няколко чашки за вечеря не са чак толкова страшни. Обичах го, а и мислех, че любовта ми ще го промени. Първите шест месеца от брака ни бяха прекрасни. Роман се премести да живее при мен (имах собствен апартамент, наследство от баба ми) и превърна дома ни в уютно гнездо. Но когато след време в семейството ни се появи нов член, той се върна. Алкохолът. Първо чашка, после две. Сега, поглеждайки назад, си мисля – добре, къде ти беше умът? Трябваше да го напусна. Но тогава умишлено си затварях очите. Казвах си, че много мъже пият. Роман не ме биеше, не изнасяше покъщнина. Ех, ако знаех какво ми предстои…На първия рожден ден на дъщеря ни му казах: „Избирай: семейството или бутилката. Детето ми няма нужда от баща алкохолик!“ Съпругът ми се закле, че повече няма да пипне шишето и известно време удържа на думата си.
За съжаление след броени месеци у дома се появиха бира, вино. На моите упреци Роман отговаряше едно и също: „Не съм алкохолик. Винаги, когато поискам, мога да спра да пия. Не залитам пиян по улиците. Трябва да оцениш, че си стоя вкъщи и не скитам по кръчмите.“ След тези думи той си доливаше чашата. От ден на ден съпругът ми се пропиваше и накрая стигнахме дотам, че често го гонех от дома ни. Но колкото и да му бях бясна, всеки път го прибирах обратно, тъй като бях убедена, че не мога да се справя без него. Общо взето отгледах сама дъщеря си. Когато Ана стана на четири години, Роман, който по това време си беше загубил работата заради системно пиянство, открадна спестяванията ми, които дълго бях отделяла за черни дни. Изпи ги до стотинка. Тогава ми дойде смелост, събрах му багажа и го сложих пред вратата.
Не исках дъщеря ми да има баща крадец и алкохолик. За своята крехка възраст Ана беше умно дете, но не й обясних къде отива татко й. Въпреки че изгоних Роман, дълбоко в себе си продължавах да го обичам и се притеснявах за него. А той, сякаш усети мъката ми и започна често да ни посещава. Винаги идваше трезвен, отново весел и романтичен. После остана една нощ да спи у дома. Ана така се зарадва – татко се върна и мама спря да плаче.
Шест месеца по-късно – нов срив. И отново куфарът му зад вратата. Вече не издържах и подадох молба за развод. Но Роман за пореден път успя да ме убеди, че ще се промени. За съжаление издържа едва четири месеца, преди да посегне към алкохола. Отново видях замъгления му поглед, зачервените очи и глуповата усмивка. Не знаех към кой да се обърна за помощ. Срамувах се да споделя пред приятели, че мъжът ми е алкохолик. Гордостта не ми позволяваше.
Изминаха години. Ана порасна, а Роман все така се наливаше и крадеше парите ми. Крещеше ми, когато се опитвах да го укоря. С времето той загуби човешкия си облик и се превърна в чудовище. Веднъж дъщеря ми ме попита: „Мамо, колко още ще го търпим? Заради него не мога да си поканя приятелки вкъщи. Как може да обичаш такъв човек?“
Разбира се, скарах й се. Не бива да говори такива думи за баща си. А и той невинаги пие. Понякога е трезвен. А когато не пие, е грижовен и очите му светят от любов. Вече не помня колко пъти гонех Роман и всеки път се прибираше разкаян. Съжалявах го, в крайна сметка без мен е изгубен. А и да си без мъж е толкова страшно. Ана само сумтеше и предизвикателно обръщаше гръб на баща си.
Сега Роман пак не живее с нас. Намерил си е работа и малка квартира. Ходя му на свиждане като влюбена девойка. И съм щастлива, когато сме заедно. Не казвам нищо на дъщеря си; тя ще ме презира заради това – сигурна съм. Продължавам да вярвам, че все някой ден съпругът ми ще се промени и вече няма да бъда жена на алкохолик…
Източник: С кафето
