Алкохоличка е лоша дума, но беше вярно за мен. Трезва съм вече 10 години и 8 месеца. Нито капка. Най-коварното на болестта алкохолизъм е, че ако изпия 50-100 грама алкохол сега, въпреки че не употребявам от толкова време, се връщам в изходна позиция – по бутилка и половина концентрат на ден. Всеки ден. Без почивка. С изключение на 9-те месеца бременност и 10 месеца кърмене. Последните месеци, когато кърменето беше три пъти дневно, пиех между кърменията. Бях изчислила „стриктно” за колко часа се разгражда алкохолът в тялото ми и пиех по 30 грама на 6 часа, но не спирах. Самозаблуда, но чудовището вътре в мен беше по-могъщо от волята ми.
Адът
Тази раздираща съществото смъртоносна жажда може да я усети само алкохолик. Не може да се обясни на нормалните хора какво е неистова жажда. Просто защото е необяснима и алогична. Освен да му се подчинявам на демона в мен безпрекословно и да му давам още и още от това, което иска – друга опция за мен не съществуваше.
Започнех ли веднъж да пия, не можех да спра. До пълно безпаметство, до загуба на човешки облик, до откат… Приятелите ми и близките мислеха, че това е мой избор – това безпросветно наливане по всяко време. Никой не разбираше, дори самата аз, че алкохолизмът е заболяване и нямам вина, че ми се случва. Че е като да заболея от диабет или от бронхопневмония. Никой не иска това за себе си, но му се случва. И не се лекува с воля… Не можех да спра да пия, защото се страхувах от зловещата абстиненция сутрин. Не можех и да продължавам, защото животът започна да губи смисъла си. Не можех да го живея вече. Не можех да се грижа пълноценно нито за себе си, нито за семейството си, ревях през цялото време, залитах и главата ми беше като плондир. За да изкарам един ден, трябваше да пия през два часа. Вече всичко беше: откъде да си набавя алкохол, как да го складирам у дома, без близките ми да го намерят, и как да изхвърля празните бутилки след това, така че семейството ми да не разбере какви количества изливам в гърлото си…
Една нощ, седейки пред компютъра с кръвясали залоени очи, отпивайки големи глътки направо от бутилката водка (мъжът ми и двете ни деца спяха), докато флиртувах нечленоразделно с поредния виртуален любовник, аз изписах в търсачката думите „анонимни алкохолици”. Нямам представа защо. Повръщаше ми се, а нямах сили да стана от стола, виеше ми се свят, не ми се живееше.
Устната ми беше разранена, знаете ли защо? Защото трябваше да отворя със зъби поредната си бутилка, като се скрия в банята, за да не ме видят моите хора. А как да вляза в банята с нож или ножица, това щеше да създаде подозрения, а те пък можеха да доведат до разследване от страна на мъжа ми и намиране на последните ми запаси, без които трудно щях да избутам до следващата сутрин, когато да купя новите бутилки, когато децата отидат на училище, а съпругът ми – на работа. До ден-днешен помня как с треперещи ръце се опитвам да сваля твърдия целофан от голямата тумбеста пластмасова яркозелена тапа, как не успявам и захапвам със зъби… Твърде далеч съм от образа на човешко същество, на венеца на природата. Нямам избор, трябва да пия веднага, иначе ще ми стане още по-лошо…
(Помня как докато гледах „Да напуснеш Лас Вегас”, изпитвах физическа болка от идентификацията си с главния герой, защото съм изстрадала всеки трагичен спазъм на тялото на Никалъс Кейдж върху своето, защото съм загубвала всяка искрица надежда за изход от положението, точно като него. Защото съм се задушавала с първото вдишване сутрин без глътка водка, защото съм пълзяла на четири крака до вратата на хладилника… И защото можех да умра като куче, както той във филма, но бях спасена.)
Та онази октомврийска нощ преди 11 години, написах аз „анонимни алкохолици” в търсачката. Никой не ми беше казал, че това нещо съществува наистина. Хеле пък в България. Мислех, че е някакъв тъп сценарен похват за евтин драматизъм в холивудски продукции. Мислех, че само аз имам този ужасен проблем с напиването и неистовата жажда за алкохол и че сигурно това моето е някакъв вид лудост. И че ще умра на дивана някоя нощ и сутринта децата ще ме видят изстинала с празната бутилка до мен и с течащата лига по брадичката… Или пък задушена от собственото си повръщано, както умират най-често алкохолиците. Нямах нито една приятелка или позната с моя проблем. Бях виждала през живота си много пияни мъже, но не и жени, затова си мислех, че съм само аз, и ме беше срам до безумие.
Попаднах в един форум на дирчето – казваше се „Алкохолно зависими”. Още съществува и спасява човешки животи. Няколко нощи, напивайки се пред компютъра, воайорствах и четях ненаситно постовете на хората там. Мъже и жени разказваха, че са алкохолици, но че не пият от 2, 3, 4 години… Шегуваха се с нещата от живота, изреченията им бяха грамотни, изказът – гладък, мислите – логични. Престраших се да помоля за помощ. Никой не се учуди на това, което разказах за количествата, които изпивам, и за перманентното пияно състояние, в което се намирам. Никой не ми направи забележка, не ме скастри, не ми каза да се стегна, просто ми написаха да опитам да отида на сбирка на „Анонимни алкохолици”. И да се опитам да не пия в деня на сбирката до 19 ч. Отговорих:
„Че аз, ако мога да издържа да не пия до 19 ч., защо изобщо да идвам на сбирка?”=
Все пак успях да изтрезнея за няколко дни, за първи път в живота си не пиех няколко денонощия. През първите 48 часа абстиненцията беше кошмарна, но я изкарах у дома, слава на Бога не ми се наложи лекарска помощ, както на много мои братя и сестри алкохолици, които в този период са били между живота и смъртта. Делирът, който се получава при спиране на алкохола, често води до смърт, независимо от лекарската намеса.
Маскираната течна смърт
Алкохолът ми носеше удоволствие 15 години. Че нещо се случва с мен и моето пиене, разбрах някъде към 40-ата си година. Примката на алкохолизма се затегна около врата ми до без дъх. Толкова бързо и устремено се разви болестта, че ако не бях попаднала в „Анонимни алкохолици“, сега нямаше да разказвам тази история. Или щях да съм жив труп в някоя лудница, или на дивана у дома. Защото така свършват алкохолиците – в затвора, в лудницата или на подгизналия от урина диван.
Активният ми алкохолен живот започна късно, на 23 години, след като се върнах от студентство в чужбина. В България попаднах в мощна студентска бохемска компания. Влюбих се. Любимият ми и приятелите му пиеха непрекъснато. Купонът течеше нонстоп. Не бях свикнала на такъв алкохолен маратон, но се вписах в обстановката твърде скоро. Отначало цедях едно малко питие цяла нощ, после започнах да увеличавам дозите.
Алкохолът беше навсякъде около мен. В България чашката е постоянна част от реквизита на ежедневието. Винаги има повод за почерпка. Винаги. Я си спомнете какво си казват двама души, като се срещнат на улицата. Или „Кога ще се видим да пием по едно?”, или „Кога ще се напием с теб?”.
Бях млада, умна, красива. На пръв поглед. Всъщност бях свита и неуверена в себе си. Алкохолът скриваше този недостатък. Харесвах образа си на бар-дама – със запалена цигара в едната ръка и с чаша питие в другата. Леко премрежен поглед. Гърлен смях. Смятах, че така изглеждам освободена, страстна, фатална. Имах някаква представа как трябва да изглеждам, за да се харесвам и за да ме харесват мъжете и се стремях да изградя този образ. Постепенно влязох твърде надълбоко в тази роля. По Станиславски. На сто процента. Всъщност истинската Бояна изчезна със стратегическото участие на Цар Алкохол, който залепи, не, запои за нежното ми моминско лице маската на своенравната егоцентрична мъжемелачка.
Алкохолът ми помагаше да съм такава, каквато не съм, но си мислех, че трябва да бъда.
Имах интересна работа, много приятели, тълпи ухажори. Всяка вечер бях на купон с неизменното пиене до среднощ. На 32 години вече нямах денонощие без алкохол. Все по-често сутрин се събуждах с натежала глава. Не можех да стана от леглото до обяд. Носех на много пиене, но на другия ден, за разлика от останалите купонджии, се чувствах като жив труп. Звънях в офиса. Обяснявах, че съм с грип или съм се отровила от храна и съм зле, с повръщане и световъртеж. Вечерта отново „оправях” неразположението си с алкохол. Не знаех, че това се нарича абстиненция и е отговор на организма, когато не му се подаде навреме дозата течен наркотик навреме.
Цената, която плащах на алкохола за това, което мислех, че ми даваше, се качваше всеки ден. Бирата помагаше за махмурлука по обяд, денят някак си преваляше в опиянение от предишната вечер. Увлечена в работа, дочаквах все още с лекота 16 ч. Тогава идваше щастливият момент на първото голямо уиски от ведомственото барче. До приключването на работата те ставаха три, а след това веселбата продължаваше в някоя кръчма или у приятели. Алкохолът беше станал неразделна част от съществуването ми.
Нямах класически запои както при другите алкохолици. Нямах бели петна, събуждане в чужди легла или в токсикологията. Но аз вече бях опиянена през цялото време. Или „снощна”, или „следобедна”, или „вечерна”, но винаги бях под въздействието на алкохола. Временното „окопитване” стана, когато забременях. След деветте месеца на бременността и десетте месеца на кърменето с много малко алкохол помислих, че нямам проблеми и че ще мога вече да пия като останалите хора – по малко. Когато детето беше на годинка и половина, отново почнах работа. И редовно пиене. На дози, през цялото денонощие, освен петте или шестте часа сън, които оставаха „без покритие”. Така минаха следващите 10 години.
Последните 7 от тях в дамската ми чанта постоянно присъстваше бомбичка с водка. „Лекарството” ми беше винаги с мен. Дневната доза се увеличаваше. Накрая вече доливах малката бутилчица от голяма бутилка, скрита на различни места у дома. Пиех, докато готвя, мия чиниите, чистя, къпя се, докато пишем домашни с малкия, на компютъра, в леглото, на разходка, в градския транспорт… През цялото време.
Движех се в някаква мъгла. Да, изпълнявах всекидневните си задължения, но не знаех на кой свят съм. Преценките ми за хората, събитията и обстоятелствата не бяха обективни. Бях в една виртуална реалност, изградена от алкохола, в която действаха други правила. Животът ми бе станал неуправляем. Отдавна. Вече беше кошмар, не живот.
Завръщане
Тръгнах на сбирки на „Анонимни алкохолици”, но трудно разбирах какво ми казват, не бях стигнала своето дъно все още. Бях щастлива, че на 42 съм спряла да пия за първи път от повече от десет години, но дълбоко в себе си не вярвах, че съм алкохоличка. Започнах отново да употребявам, уж по малко, продължавах да ходя на сбирки и да обмислям трезвия си живот, но пиех. На сбирки чувах страшни и зловещи истории, случили се на някои от другите алкохолици – лудници, опити за самоубийство, делири, побои, разводи, фалити… Не се идентифицирах, не бях загубила всичко като тях. Характерен симптом на алкохолизма е отричането на проблема. Казах си – имам известни проблеми с пиенето, но не, чак такива ужаси не са ми се случвали, просто трябва да се науча да пия контролирано.
А на сбирка на „Анонимни алкохолици” говорехме всеки път как нямаме ефективна психологическа защита пред първата чаша и как никога в този живот няма да можем да пиеме контролирано, и как единственото ни спасение е пълното въздържание. Бла-бла – както ми се струваше тогава…
За около месец и половина се върнах в изходната позиция – всеки ден по минимум 700 г концентрат.
Спирах три часа преди сбирка, за да не се излагам пред другите алкохолици, които полагаха усилия да останат трезви. Днес мисля, че това ме спаси. Ходенето на сбирки. В „Анонимни алкохолици” казват: нека краката те доведат на сбирка, нека е така известно време, главата по-късно ще се присъедини”. Истина е.
Чудото стана изведнъж. Не пих 24 часа. После още едно денонощие. После още едно. Седмица. Месец. И така вече 10 години и 8 месеца. Броим си ги в АА, не за да се хвалим. Това е времето на нашия реален живот, след като сме почнали употреба някъде далеч в миналото. Под робството на Цар Алкохол не сме живели своя живот. Той е дърпал конците, били сме негови марионетки.
Новият ми живот се случваше по необясним за мен начин, ирационално, като че ли, без да участвам. Алкохолът се отдръпваше от лицето, от тялото, от поведението, от душата ми. Ходех на сбирки всеки път, когато имах възможност. И всеки път си тръгвах окрилена и обнадеждена, че този път вероятно ще успея да се закрепя.
Лекарите, с които интензивно си сътрудничим в някои психиатрии, обясняват случващото се с мощния терапевтичен ефект на груповата психологическа взаимопомощ.
Плюс невероятното облекчение, което чувства един алкохолик, когато разговаря с друг алкохолик. Свещениците, които също ни помагат за сбирките на АА, предполагат, че става въпрос за духовно пробуждане и осъзнаване. Семействата ни, които оцеляват след години гърчене в нашите алкохолни изпарения и деструктивни поведения, са просто благодарни, че сме трезви. Не се интересуват как и защо се е случило. Важното е, че е факт и животът продължава. За нас и за всички около нас.
На сбирката на АА в психиатричната болница в Суходол миналата седмица един мой брат по съдба, все още с мътен поглед след последния запой, ме попита: „Защо след като не пиеш от толкова време, си тук сега сред нас, лежащоболните пияндурници?” Защото срещата ми с други алкохолици ми помага да поддържам своята трезвост. В АА вярваме, че за да продължаваш да получаваш, трябва да продължаваш да даваш.
Ако аз, спрялата да пие преди близо 11 години, не продължавам да се връщам там, където получих този дар – трезвеността, как ще знаят тези, които сега са в ада, че има изход?
Важното е едно – трезва съм! И не спирам да си го повтарям – трезва съм, трезва съм, трезва съм, трезва съм, трезва съм, трезва съм, трезва съм!
Източник: С кафето
