Алкохолизмът ме завляда напълно
Алкохолизмът е болест, от която трудно има отърваване. Започнеш ли веднъж, след това нямаш спирка. Нямам очаквания, но като се обърна назад виждам смисъла, виждам промяната и се радвам, че се чувствам така, както сега.
Баща ми е алкохолик, в момента на социалното дъно, вторият съпруг на майка ми-също. След инцидент и спиране на алкохола разви делириум тремeнс, после изпадна в лудост, и до сега е така.
Въпреки че знаех и дори виждах това, никога не допущах, че може да се случи на мен. Не мога да кажа, че това е причината да развия зависимост към алкохола, защото на практика не съм живяла с тях, за да подражавам модел на поведение. Нито пък мога да кажа, че генетичната ми предразположеност е причината. Всъщност това не ме интересува. Макар научила вече много за себе си и за болестта си, в АА се научих да не търся причините за нещо извън мен.
Първата ми среща с алкохола, която помня и едновременно не помня, беше около 14 годишната ми възраст, когато с приятелка решихме да опитаме от ракията на баща й. Спомням си, че ми беше някак неприятно и поглъщайки я направо ме изгаряше.
По- късно разбрах, че е било от силния градус, но това не ми попречи да продължавам. Не исках да правя изключение от другите и продължих да пия докато не изгубя спомен. Близо 24-часа съм била в съвсем неадекватно състояние и не помнех нищо. Ужасът и срама от първото напиване не беше малък, но въпреки този случай в последните ученически години продължавах да пийвам- уж рядко и невинно тогава, като всички в компанията. Открих, че алкохола ми помага да смъкна една притеснителност и да призная чувствата си на момчето, което харесвам.
Омъжих се рано за мъжа, когото обичах. На 21г. вече бях майка на две момчета, които всячески опитвах по-късно да предпазя от моя алкохолизъм.
По време на бременностите си не пиех, нито пък докато те бяха малки, но живеех в постоянен страх и опити да контролирам всичко и всички, недоверявайки се на никого, трудно приемаща помощ за каквото и да е било, дори и за отглеждането им.
Бях си поставила за цел да не изпитват това, което съм изпитвала аз. Да имат хубаво и здраво семейство, а не като моето. Да са задоволени от всичко – обич, грижи, материални неща…
Неусетно започнах да пия отново. В началото само при излизания. Алкохолът ми позволяваше да се отпусна от работата, от грижите, да се забавлявам, дори да ставам център на внимание в компании, блесвайки с остроумие и весел нрав. Сега си мисля, че всъщност ми е позволявал да се отпусна от контрола и страха, които тогава бяха постоянни мои спътници .
Неусетно започнах да пия всекидневно – малки количества, но редовно. Количествата започнаха да се увеличават все повече и повече с времето. Твърдо отричах обаче и много се гневях, когато първо майка ми каза, че имам проблем с алкохола. Бях убедена, че това не е така и мога да спра, когато си поискам.
Мислих си, че е от нервите, от напрегнатото ежедневие, от бизнеса, който не вървеше, че имам нужда да се отпусна, както всички други, че всички пият и си е нормално .
Сега знам, че болестта включва отричане и оправдания, и е може би единствената болест, при която човек упорито отрича, че е болен.
А аз сякаш, колкото по-зле ставах, толкова повече отричах. Подължавах през следващите години да пия и да отричам. Да се крия от хората. Вече не ми трябваха такива за да си пия.
Правех го сама у дома – всеки ден. Пред другите се стараех моето пиене да изглежда нормално и по всякакви начини се самозаблуждавах, че е точно така. Все още успявах да работя на високи обороти и да обръщам внимание на децата и семейството си, но никога не бях доволна от това, което имах и постигах. Не се чувствах удовлетворена от работата, нито от факта, че наистина имам хубаво семейство. Не чувствах удоволетворение дори от материалната сигурност, която много хора нямаха. Все исках още и още, сякаш гонеща някакъв недостижим, измислен само от мен и в моята глава, крив идеал. Не можех да се зарадвам, нито да оценя това, което имам.
С времето алкохолът беше започнал да взема бавно, но сигурно от мен, без нищо да ми дава.
Започнах да губя. Първо бизнесът, който имахме. После заради поредицата от необмислени постъпки се наложи да продам жилището си и още един имот, но не признавах грешките си.
Всичко свързвах с някакъв малшанс и сякаш целият свят се беше обърнал срещу мен.
От сегашната ми гледна точка аз се бях обърнала срещу него и продължавах да пия и пия – стремайки се да подсилвам еуфоричните чувства и да подтискам неприятните. Неуредиците и провалите в живота, които си правех сама, заливах с алкохол, сякаш искаща да оправя душата си, и да забравя чувствата, които бяха предизвикани от мои грешки, с които наранявах най-близките си хора и тези, които уж най-обичах.
Преместих се да живея по-далеко от роднините си, като тогава вярвах, че те са причината за начина, по който се чувствам, скандалите и липсата ми на спокойствие. Замислях и преместване в друг град. Все търсеща уж някакво ново начало и спокойствие.
Бях поела стремглаво към моето си дъно, като продължавах да се самозалъгвам, че нещо извън мен е виновно – обстоятелствата, събитията, хората, а не алкохола и моя алкохолизъм.
Петната в паметта ми бяха започнали да стават нещо обичайно, с което свършваше почти всяко мое пиене, а после заливах чувствата на вина, срам и страх. Спомням си, че се радвах, когато все пак нещо помня и това отчитах за успех. Казвах си: „Ето, не се напих до безпаметност, значи съм като другите. “ Толкова много исках да пия и да не се напия, но не ми се отдаваше.
Пиех и на новата си работа, като смятах и нея за унизителна, както и факта, че ми се налага да работя за някой друг. Влизах в чести депресии и търсих причината някъде там, а не в абстиненциите ми, породени от невъзможността на организма ми да приема повече алкохол, но аз наливах. Спомням си сутрините, в които след 3-4 часов сън, чувствах отвратително стягане в гърлото и трудността да излея в себе си първата бира за деня, оттам нататък ставаше измамно по-лесно.
Исках да спра да пия, но не знаех как и започнаха посещения при врачки, баячки и билки, които да ми лекуват страховете за да спра да пия.
Ходих и на психиатър, след ужасен скандал у дома. С помощта на лекарката спрях временно да пия, но започвах отново, скоро след това.
Така стигнах до крайности. Исках да замина далеч от семейството си и децата . Душевното раздиране беше страшно и дълбоко в мен, когато започнах да осъзнавам, че аз и алкохолизмът ми са причината, за всичко, което се разпадаше. А толкова исках да ги предпазя. Пишейки това, осъзнавам, огромната ирония и коварността на тази болест! Исках да се махна, да не преча, да не наранявам тези, които обичам най-много, но в същото време нямах сили да го направя. Семейството ми беше пред разпад, работата ми също висеше на косъм след ужасно напиване.
В един момент на отчаяние, бях изписала по клавиатурата Анонимни Алкохолици и си спомням, че останах като изумена четейки в сайта. За пръв път разбрах, че има и други хора, които се чувстват като мен. Идентифицирах се с тях. Продължих да чета и да пия още известно време. Материалните загуби бяха налице, но нищо не може да се сравни с душевните такива. Ад!
Спомням си, че пияна се търкалях по пода и се молих на Бог някак си да ми помогне, за да свърши всичко това.
Разбрах, че за група на Анонимни Алкохолици са нужни двама и кафеварка. Започнах да търся друг човек- като мен. Бях готова на всичко!
Трудно и с отлагания- заради пиенето, намерих в моя град такъв човек и група. Спомням си, как пиех като за последно и колко смелост ми трябваше, и колко неизвестни, страх и предразсъдъци имаше в главата ми, за да потърся помощ. Спомням си и ужасът, когато пропих отново, вече открила АА и как стигнах дотам пияна. Не ми се живееше повече!
Това ме уплаши, че следващият път може и да успея и предвид предните такива мисли и опити се върнах на сбирката.
Това беше последното ми пиене от 3 години и два месеца насам.
Хванах се здраво за спасението, а за мен то е работата по програмата на АА, защото разбрах, че няма нужда да искам да избягам от света и хората с алкохол, нито от чувствата си, нито от себе си. То от себе си няма накъде!
Това разбрах и започнах оттам. И започнаха да се случват чудеса!
Първото най-важно и голямо чудо е, че с 24-часовата програма ден след ден оставам трезвена. Получих свободата от дългогодишното криене. Нямах какво да крия вече. Не ми трябваха дъвки, тиктаци, нуждата за оправдание на зачервения ми поглед с лошо зрение. Нямах нужда да избягвам вече такива погледи. Можех да гледам хората в очите! Не криех нищо свързано с физическата си зависимост. Физическите неразположения, които дълго и упорито отричах, (пък и да знаех се правих, че ги няма и някак търпях, защото именнно те разобличаваха алкохолизмът ми) отминаха най-бързо. Така или иначе не обръщах много внимание на физиката си и нормалните човешки нужди, като сън, храна, баня и деградацията във физически план.
Не мога да кажа, че е било лесно физическото преодоляване на абстиненциите и болестта, но пък виждах в хората доказателство за това, че е възможно..
Сбирките ми помагаха и продължава да е така. В началото завидях на душевното и емоционалното състояние на трезвите хора. Пожелах го за себе си и също някак неусетно започнах да получавам. Така започнах да излизам от самоизолацията, в която се бях вкарала. Намерих много нови приятели- хора като мен – трезвени алкохолици и почти не минава ден без да поговоря с някой от тях. Днес нямам нужда да залея нещо с алкохол, за да го подтисна или подсиля като преживяване. Чувствам се удовлетворена, спокойна и благодарна. Светът и хората са си все същите, но моето възприятие за нещата се промени и промяната е най-хубавото нещо за самата мен! Виждам смисъла и как всяка трудност си е заслужавала. Живея в този ден тук и сега, без съжаление за миналото и с вяра за бъдещето. Помагам и на други да намерят спокойствието и ведрината вътре в себе си. Открих какво означава безкористна любов. Открих радостта от живота!
И понеже е хубаво, желая го и на вас!
Източник: Лична драма
