Българка изродила 3000 бебета! Почти нищо не знаем за нея – Христина Хранова Ценкова, както и за родното й село Клисура, заличено от земите на Софийска област още през ужасите на многовековното османско робство. Семейството й, побягнало от робските безчинства в селото, заживява в югоизточните покрайнини на София, някъде около днешната черква „Св. Седмочисленици“. Баща й – Храно Овчаря – отглежда овце, има 18 деца: 12 сина и 6 дъщери. Неговите черти унаследява и най-малката му дъщеря Христина – сила и свободолюбие, буйност, любознание и дързост. Родена през 1852 г. и израснала във възрожденска семейна среда, момичето решава да бъде част от националноосвободителното ни движение. Именно тя пренася, преоблечена като мъж, писма от Васил Левски по негова заповед по комитетите.
В деня на баташкото клане Христина е била в църквата и е избягала като по чудо. В Освободителната война загиват шестима от братята й, преди това – в Сръбско-турската война от 1876 г. – други нейни четирима братя, с една надежда – да помогнат на България.
След Освобождението заминава да учи в Русия, отпусната й е стипендия за даровити ученици. Завършва курса на Повивалний институт при Имперския университет „Cв. Владимир“ в Киев. Завръща се в България през 1881 г. като първата българска акушерка. Благодарение на отдадената й работа, през 1882 г. в София, в Александровска болница, е открито първото родилно отделение в България. Христина Хранова работи с безукорна привързаност към професията си – 30 години. Най-напред в София, после в Лом и в Силистра, най-дълго във Варна – от 1899 г. към 17 години. Ръката й „изтегля“ из недрата на родилките не по-малко от 3462 нови живота, съобщава и „Списание 8“. Освен това, тя е изключително добра плувкиня и е първата в света жена воден спасител. През 1907 г. е наградена със сребърен орден „За гражданска заслуга“ – през времето е успяла да спаси не по-малко от 54 давещи се от морето. По онова време в Морските бани във Варна не е имало спасители, а във водата са ставали нещастия. И тя се изявява като първа българска „морска“ спасителка „неканена и редовна“. Възхищава хората със своята състрадателна душа, с рядката си смелост. За истинското й самопожертвование варненци са й дълбоко признателни.
Навярно тя е и първата неофициална българска състезателка по плуване. За нея се разправя, че при облози за дълго надплуване – въпреки своите 50 години – е побеждавала млади моряци. Обичала е и да се шегува – веднъж, маскирана в женската баня като „черно чудовище“, внезапно се появила откъм морето, при мъжката баня, и стотината изплашени мъже набързо се разбягали…
Но не спира дотук – по време на Сръбско-българската война Христина отново проявява изключителната си храброст и дори е ранена. Две десетилетия по-късно, през 1913 г., тя нарамва за трети път пушката и се включва в Междусъюзническата война, като навярно е била малко над шейсет години. Достойна и уникална българка, на която за жалост и срам държавата обръща гръб, като обрича последните години на тази велика личност в мизерия и глад.
„…и аз отново наденах войнишкия шинел и се сражавах при Куманово, Егри-Паланка, Кочани и Джумая. Сега обаче аз почувствах за пръв път, че силите ми изневеряват. Стари недъзи ме заставиха да сложа милата пушка в ъгъла…“, пише Христина в молбата си за отпускане на държавна пенсия.
Малко радост изпитва в личния си живот – завинаги остава самотна. И тиха, някак незабележима. Здравето й непрекъснато отслабва. Натиска я крайна беднотия и я приютяват временно милостиви познати хора, те още не са забравили добрините й. Но с подаяния само не може да се живее, опитва се с истината за заслугите си към България да предизвика съчувствието и разбирането на Народното събрание.
„Стара, немощна, недъгава – аз не съм в състояние да изкарвам прехраната си и медленно се топят и последните ми сили в грозна мизерия. Има дни, когато съм принудена да гладувам; зиме зъзна от студ… Никой няма да заклопи моите старчески очи, когато дойде часът на смъртта. Но поне спасете ме от страдания и лишения до тоя върховен час… Аз не искам много. Помогнете, колкото да не умра от глад и студ…
Милост, милост, синове на България!…
Дълго не се трогват сърцата на „синовете на България“, най-после – в началото на март 1918 г. – Народното събрание й отпуска „пожизнена народна пенсия“ – 60 лева месечно. Толкова е струвал един метър плат хасе. Или с пенсийката е могла да си купи килограм сирене, килограм захар, един сапун за пране, както и всеки ден по един черен хляб…
Около четири години не е гладувала, умира през ноемврийската есен на 1922 г. Както пише неин биограф, погребват я „стари бойни другари в гроб без паметник гроб отдавна „заличен“… И до днес нейният образ тъне в тихо забвение.
Някога издатели и книжари са отпечатвали пощенски картички за заслужили българи, днес ги оценяваме като несравними документи с рядка историческа стойност. Пощенска картичка е издадена и за Христина Хранова – през 1911 г., тогава й е празнуван двоен юбилей: 30 години „непрекъсната“ акушерска работа и 60 години от рождението й. Тя е в опълченската си парадна униформа, открояват се шестте й ордена и медали.
Грях е да не я помним, да не ценим безкористното й служене на България! Старозагорци като че най-добре се свързват с паметта й – на нейното име кръщават своя полувисш медицински институт. Животът на Христина е описан в книгата на Кирил Божилов „Забравени истории на София – първи българки в обществения живот“.
Източник: Бгнау
