Без съпруга ми не бих оцеляла
Без съпруга ми не знам как щях да се справя. Миналата година прекарах в изолация повече от четири месеца, но не защото исках да бъда домошар. Бях депресирана толкова много, че не можех да отида да пазарувам или дори да заведа децата си на училище. Имаше сутрини, в които се чувствах тъй физически и емоционално изтощена, че ми беше трудно да стана от леглото или да се изкъпя. Изнасилиха ме, когато бях на 20 години. Имах среща с момче, което харесвах, но в края на вечерта той ме изнасили. Борих се отчаяно с него, ала беше твърде силен и в крайна сметка ме изнасили няколко пъти. После ме остави да лежа на земята и си тръгна. Оттогава не съм го виждала. Не съобщих за инцидента на полицията, защото се страхувах, че ще застраша живота на близките си. Освен това нямах свидетели, така че кой би ми повярвал? Въпреки че бях жертва на ужасяващо престъпление, все още обвинявам себе си за случилото се.
Наказвам се, че на първо място излязох с този човек, защото той имаше репутация на насилник. Казвам си, че не трябваше да пия алкохол и, че трябваше да го докладвам на полицията или поне да се боря по-ожесточено с него. Изнасилиха ме преди 16 години, но споменът в паметта ми все още е пресен. Без значение колко упорито се опитвам да го блокирам, той успява да се промъкне и да попие в съзнанието ми. Нощем се събуждам с кошмари, които са толкова истински, че ме карат да пищя от ужас. Когато бях на 30, се омъжих за невероятен мъж и от брака си имаме две прекрасни деца. Моят съпруг знае какво съм преживяла и ме насърчи да отида при психиатър. Така че през последните няколко години ходя на терапия, макар и не редовно, и вземам лекарства за тревожност, безсъние и депресия.
Известно време живеех по-добре. Въпреки че споменът не ме напуска, все още мога да функционирам като нормален човек. И винаги, когато се чувствах депресирана или ядосана, бях в състояние да се справям с емоциите си. Но миналата година ме връхлетя вълна от емоции, които досега не съм изпитвала. Депресирах се, непрекъснато плачех, когато децата ми не гледаха, чувствах силна омраза към себе си и изнасилвача ми. Наблюдавах прекрасното си семейство и си мислех, че заслужават нещо по-добро от мен. Исках да избягам, да се скрия. Исках да избягам, да се скрия.
Макар да знаех, че съпругът ми ме обича и подкрепя, болката, вината, гневът и срамът, които изпитвах в сърцето си, никога нямаше да изчезнат. Депресията ме парализираше. Повече от четири месеца почти не излизах от спалнята си. Разчитах на съпруга си да ме изкъпе, тъй като нямах енергия да се изправя на крака. Не можех да си играя с децата и да им прочета приказка – съпругът ми трябваше да се погрижи за тях, както и да им сготви и да пазарува.
Четири месеца изкарах с една и съща пижама. Много пъти мъжът ми се опита да ме накара да се разходим, но аз нямах сила дори да си обуя обувките на краката или да си измия косата. Лежах в леглото и просто се взирах в тавана, изгубена в тъгата си. Понякога гледах телевизия, но много често нямах представа за какво става дума и защо гледам това предаване. Пропуснах рождените дни на майка ми и на брат ми – те са наясно, че съм депресирана, но не знаят защо. Бих им казала за изнасилването, но не искам да се тревожат за мен. А също така не мисля, че биха ме разбрали. Когато мама научи, че посещавам психиатър, тя ми каза, че трябва да излизам повече или да си намеря работа. Месеците, когато бях затворничка в собствената си къща, са най-лошите в живота ми. Беше като преживяване извън тялото. Чувствах се все едно съм зомби – жива, но мъртва отвътре. Исках да спя, исках да изчезна, исках да изтрия всичките си лоши спомени от ума си, исках да умра.
Пропуснах и няколко срещи с психиатъра си, но това не ме интересуваше. Нищо нямаше значение. Една сутрин ми стана малко по-добре. Въпреки че още ме болеше, успях да направя закуска на децата и да пусна пералнята. По-късно същата седмица излязох от къщата, за да полея растенията в градината. Чистият въздух ми подейства благотворно. Същата вечер със семейството ми се разходихме в близкия парк. Сега се чувствам малко по-жива. Дано никога повече не преживея подобен кошмар. Пропуснах толкова много възможности да бъда със съпруга и децата си. Но без съпруга ми нямаше как да оцелея.
Пропуснах толкова много дни, в които можех да съм по-продуктивна. Никога няма да върна загубеното време назад и това ме боли. Следващата ми цел е да се присъединя към група за подкрепа на жертви на изнасилване и се надявам да се срещна с други жени като мен, така че да не се чувствам сама в изпитанието. Опитвам се да стана по-добра. Най-много съм благодарна на съпруга си, без чиято помощ не бих оцеляла.
Източник: Лична драма
