Безработицата ме принуди да избягам в чужбина
Безработицата и отчаянието ме тласнаха към друга държава. Аз съм на жена на средна възраст, и след всичко, което преживях, предпочитам да остана анонимна. Ужасът ми започна през зимата на 2016 г., когато загубих работата си. Безработицата ми се отрази зле: по цял ден лежах у дома и си мислех колко съм уморена от живота. Неуспешен брак с безгръбначен мъж и едно невинно дете, ме принудиха да потърся по-добра перспектива. Имах спестени 1000 лв., които за родителите ми се виждаха космическа сума, а реално след като платих квартирата, едва ми останаха за храна и други месечни разходи. По онова време бях на 30 и освен дъщеря си, нямах особено важни постижения. Настъпи декември. Мразя зимата, защото тогава усещането за безнадеждност е по-силно: студ, глад, несбъднати мечти…
През един сив мрачен ден, ме потърси приятелката ми Анелия. Още на вратата забелязах странното й изражение на лицето. Никога не бях я виждала така.
Без да поздрави, Анелия започна обичайния си монолог за това, колко е отегчена от живота и как всичко в държавата ни я вбесява. Понечих да й кажа нещо утешително, но тя ме прекъсна с новината, че си е уредила работа в Близкия изток, където ще получава по няколко тукашни заплати, а за награда ще й подаряват скъпи кожени палта. Разбира се, аз, като самотна майка без дом и съпруг, също исках да бъда част от тази луксозна атмосфера и да осигуря бъдещето на детето си, работейки в чужбина. Приятелката ми каза, че можела да разчита на доверени хора, които помагали на отчаяни особи като мен. На другия ден се срещнахме с Мира – жената с връзките.
Тя ни обясни, че ще работим като обслужващ персонал, ще се усмихваме на клиентите, без да сме груби, трябвало да бъдем честни и да не споменаваме, че живеем в малки стаички. Необходимо било само да подпишем някакви документи. И нито дума за медицински грижи, застраховки и т.н. Мира не ме накара да се усъмня. Тя беше една от нас. От онези бедни хора, които си изкарват парите с честен труд. Колко много съм грешала…Но безработицата ме принуди да й се доверя.
Преди да тръгна, се сбогувах с родителите си, целунах дъщеря си, обещавайки й, че след половин година ще й донеса много играчки. Роднините ми се радваха, че най-накрая късметът ме е споходил, дори планираха да им помогна да направят ремонт на апартамента. Спомням си, че някакво лошо предчувствие ме обзе, когато стъпих на арабска земя. Усещах, че нещо не е наред, но ентусиазмът на Анелия беше толкова заразителен, че си казах наум: “ Хей, това е твоят шанс да уредиш живота си.“ На летището ни посрещна Тео – обикновен нашенец.
Мълчалив и лаконичен, той ни настани в хотелски стаи, които ми се сториха прекалено екстравагантни за обслужващ персонал. На раздяла ни взе личните карти, тъй като трябвало да уреди формалностите покрай служебната ни заетост. Спомена, че ще се върне след час и излезе. Бяхме много уморени и веднага си легнахме. Събуди ни превъртането на ключа, от което ни стана ясно, че сме били заключени.
Ето как попаднахме в ада: тела, миризми, побоища и нощи с клиенти. Знаете ли, преди това винаги можех да разпозная проститутките в тълпата. Те имат закоравелия поглед на пропаднали жени, омазани са с грим и ярко червило, напомнящо кръв. Година по-късно мъчителите ни спряха да ни бият, защото спряхме да се съпротивляваме. Приехме правилата на играта, съблазнявахме мъжете, станахме опитни, дори получавахме чаша кафе. Сексуалните робини нямат право да взимат пари, но ние го правехме и тайно си съставихме план за бягство. За щастие нашият първи и последен опит беше успешен. Помогнаха ни в посолството, но никой от близките ни не знае, че сме се завърнали. Срамуваме се да се върнем при родителите си … Вероятно отдавна ни смятат за изчезнали.
Ще си кажете: защо никой не ви е потърсил, къде са били вашите роднини и така нататък … Нямам отговор. Кофти ми е да призная, че моите родители са хора от провинцията, на които най-вероятно не им се занимавало с адвокати, документи и т.н. Може би майка ми е умирала мислено всеки ден с мен, но липсата на пари и отсъствието на знания са свършили своята работа. Изминаха 2 месеца, откакто се върнах у дома. Бяхме осигурени по програмата на един фонд за безплатно изследване и лечение. След този кошмар събирам душата си парче по парче. Заради системните побоища никога повече няма да мога да раждам. А и кой ще вземе жена с такова минало? Не мога да се разпозная, когато погледна лицето си в огледалото. Господи, помогни ми да забравя, да спра да се измъчвам.
Източник: Лична драма
