Бившата ми съпруга ме направи да се чувствам смачкан, нищожен, осакатен. Все се говори, че жените са жертви на насилие у дома, но моят случай е друг. Болезнено е да го призная – в моето семейство аз бях никой. Думата ми не се зачиташе, на желанията ми не се обръщаше внимание, не се уважаваше мнението ми. Децата не ме почитаха, а когато се опитвах да ги съветвам бащински, ме гледаха със снизхождение. Отношението на жена ми беше още по-лошо.
От години между нас липсваше топлина и интимност, а щом малкият ни син навлезе в пубертета, тя ме изпрати да спя в хола. Не било прилично децата да ни гледат как се въргаляме в едно легло. Така каза, но всъщност искаше да ме държи далече и да охлади и без друго редките ми сексуални мераци. Дълго преди това ми се подиграваше, че съм заприличал на застаряващ дядка – посивяла ми била косата, приличал съм на шарпей с тези свои бръчки, заспивал съм пред телевизора, сякаш толкова съм се преработил…
Купуваше дрехи само за себе си и децата, а на мен казваше, че и тази зима мога да изкарам със старите ботуши и протритото яке. Не знам кога и как започна всичко, но дори свикнах да вечерям отделно. За жена ми важни бяха две неща – дебитната ми карта и майка й. Държеше картата у себе си, защото съм имал широки пръсти, харчел съм, без да мисля, и не съм знаел думата икономия. А аз съм всичко друго, но не и разсипник.
За да разберете това, ще уточня само, че никога не обядвах с колегите си, защото не ми се полагаха пари за супа или пица, носех си сандвичи от вкъщи. Не си и помислях като повечето мъже да седна в кръчмата и да изпия една бира. Давах на жена си цялата заплата, нищо не оставях за себе си и тя пак недоволстваше. Все малко й се струваха парите, които носех.
За майка й да не говорим. Тъщата живееше в съседния апартамент и от сутрин до вечер висеше у дома. Особено през есента и зимата – защо да плаща парно, след като у нас парите за отоплението давах аз. Закусваше, обядваше и вечеряше на нашата маса, но вместо благодарност, не спираше да подклажда раздори и да трови семейната атмосфера.
На дъщеря си все повтаряше, че ако я била послушала навремето, сега нямало да живее като слугиня. Тя беше всичко друго, но не и прислужница. Цели 20 години се стараех да я направя щастлива. Купувах й подаръци, зачитах годишнините ни, не забравях рождените й дни, нито пък празниците на майка й.
Толкова обичах жена си, че не забелязах кога се превърна в змия. В името на семейството стисках зъби и мълчах, докато чашата на търпението преля. Преди време мой колега, с когото сме близки, ме покани да почерпи – съпругата му беше родила син. Не му отказах и след работа се отбихме в един ресторант. Разбира се, предупредих жена си, че ще закъснея. Тя не каза нищо, но мълчанието й говореше, че е бясна. С колегата хапнахме, пийнахме и си тръгнахме.
У дома на дивана ме чакаше моята нацупена половинка. До нея, за подкрепа и най-вече за да налива масло в огъня, със скръстени ръце седеше тъщата. Двете една през друга бълваха насреща ми обиди и ругатни. Най-меките им думи бяха некадърник, разсипник, алкохолик. В другата стая децата си цъкаха на телефоните – ни чули, ни видели.
Никой от синовете ми не дойде да види какви са тези крясъци, наистина ли съм пиян, да попита колко пари съм похарчил или да дръпне майка си и да я накара да спре с този грозен скандал… Това ми дойде в повече. Щом и за тях бях нищожество, нямах повече място в този дом. Взех си якето и блъснах вратата зад гърба си.
Дълго стоях на улицата, без да знам в коя посока да поема. После влязох в магазина и си купих шише водка. Отидох в градината близо до пристанището. Седнах на една пейка, отворих бутилката и започнах да се наливам. Стоплен от алкохола, съм заспал. По някое време усетих, че някой ме бута по рамото. Отворих очи и видях жена на средна възраст. Наблюдаваше ме притеснено, а после нерешително каза: „Човече, не изглеждаш бездомник.
Защо стоиш в този студ и се наливаш? Ще замръзнеш.“ Какво можех да й кажа? Че близките ми ме третират по-зле и от животно? Или че имам къща, но нямам дом. Въздъхнах и отново надигнах шишето. Но жената хвана здраво бутилката и я издърпа от ръката ми. След няколко минути двамата седяхме в едно кафене и разговаряхме.
Разделихме се като приятели с обещание да се видим. Срещнахме се след два дни. През това време си отворих очите и проумях как живея и как искам да живея. В душата ми се беше събудила радост. За първи път се чувствах отново пълноценен мъж. Престанах да обръщам внимание на истериите на жена ми и на наглите номера на майка й.
Спрях да давам вкъщи цялата си заплата и блокирах дебитната карта. Веднъж чух тъщата да казва на дъщеря си, че явно си имам любовница, а тя насмешливо отговори: „Боже, мамо, че коя нормална жена ще хареса този смотан дядка?“ Е, хареса ме Катя – нищо, че според бившата ми съпруга не ставах за нищо. Всъщност съм здрав и прав мъж на 53 години. Подадох молба за развод. В съда децата застанаха до майка си – нямат вина и не им се сърдя.
Сега живея с Катя. Обичаме се и сключихме брак. Новата ми съпруга се храни с мен, спи с мен, излиза с мен, говори с мен. С дъщеря й се разбираме чудесно. Щастлив съм. А на бившата показах, че съм мъж, а не парцал, в какъвто се опита да ме превърне.
Първан
Източник: Лична драма
