Бившата ми съпруга каза, че не ставам за нищо
Бившата ми съпруга ме направи да се чувствам Чувствах се смачкан, нищожен, осакатен. Все се говори, че жените са жертви на насилие у дома, но моят случай е друг. Болезнено е да го призная – в моето семейство аз бях никой. Думата ми не се зачиташе, на желанията ми не се обръщаше внимание, не се уважаваше мнението ми. Децата не ме почитаха, а когато се опитвах да ги съветвам бащински, ме гледаха със снизхождение. Отношението на жена ми беше още по-лошо. От години между нас липсваше топлина и интимност, а щом малкият ни син навлезе в пубертета, тя ме изпрати да спя в хола. Не било прилично децата да ни гледат как се въргаляме в едно легло. Така каза, но всъщност искаше да ме държи далече и да охлади и без друго редките ми сексуални мераци. Дълго преди това ми се подиграваше, че съм заприличал на застаряващ дядка – посивяла ми била косата, приличал съм на шарпей с тези свои бръчки, заспивал съм пред телевизора, сякаш толкова съм се преработил…
Купуваше дрехи само за себе си и децата, а на мен казваше, че и тази зима мога да изкарам със старите ботуши и протритото яке. Не знам кога и как започна всичко, но дори свикнах да вечерям отделно. За жена ми важни бяха две неща – дебитната ми карта и майка й. Държеше картата у себе си, защото съм имал широки пръсти, харчел съм, без да мисля, и не съм знаел думата икономия. А аз съм всичко друго, но не и разсипник. За да разберете това, ще уточня само, че никога не обядвах с колегите си, защото не ми се полагаха пари за супа или пица, носех си сандвичи от вкъщи. Не си и помислях като повечето мъже да седна в кръчмата и да изпия една бира. Давах на жена си цялата заплата, нищо не оставях за себе си и тя пак недоволстваше. Все малко й се струваха парите, които носех.
За майка й да не говорим. Тъщата живееше в съседния апартамент и от сутрин до вечер висеше у дома. Особено през есента и зимата – защо да плаща парно, след като у нас парите за отоплението давах аз. Закусваше, обядваше и вечеряше на нашата маса, но вместо благодарност, не спираше да подклажда раздори и да трови семейната атмосфера. На дъщеря си все повтаряше, че ако я била послушала навремето, сега нямало да живее като слугиня. Тя беше всичко друго, но не и прислужница. Цели 20 години се стараех да я направя щастлива. Купувах й подаръци, зачитах годишнините ни, не забравях рождените й дни, нито пък празниците на майка й.
Толкова обичах жена си, че не забелязах кога се превърна в змия. В името на семейството стисках зъби и мълчах, докато чашата на търпението преля. Преди време мой колега, с когото сме близки, ме покани да почерпи – съпругата му беше родила син. Не му отказах и след работа се отбихме в един ресторант. Разбира се, предупредих жена си, че ще закъснея. Тя не каза нищо, но мълчанието й говореше, че е бясна. С колегата хапнахме, пийнахме и си тръгнахме. У дома на дивана ме чакаше моята нацупена половинка. До нея, за подкрепа и най-вече за да налива масло в огъня, със скръстени ръце седеше тъщата. Двете една през друга бълваха насреща ми обиди и ругатни. Най-меките им думи бяха некадърник, разсипник, алкохолик. В другата стая децата си цъкаха на телефоните – ни чули, ни видели. Никой от синовете ми не дойде да види какви са тези крясъци, наистина ли съм пиян, да попита колко пари съм похарчил или да дръпне майка си и да я накара да спре с този грозен скандал… Това ми дойде в повече. Щом и за тях бях нищожество, нямах повече място в този дом. Взех си якето и блъснах вратата зад гърба си.
Дълго стоях на улицата, без да знам в коя посока да поема. После влязох в магазина и си купих шише водка. Отидох в градината близо до пристанището. Седнах на една пейка, отворих бутилката и започнах да се наливам. Стоплен от алкохола, съм заспал. По някое време усетих, че някой ме бута по рамото. Отворих очи и видях жена на средна възраст. Наблюдаваше ме притеснено, а после нерешително каза: „Човече, не изглеждаш бездомник. Защо стоиш в този студ и се наливаш? Ще замръзнеш.“ Какво можех да й кажа? Че близките ми ме третират по-зле и от животно? Или че имам къща, но нямам дом. Въздъхнах и отново надигнах шишето. Но жената хвана здраво бутилката и я издърпа от ръката ми. След няколко минути двамата седяхме в едно кафене и разговаряхме.
Разделихме се като приятели с обещание да се видим. Срещнахме се след два дни. През това време си отворих очите и проумях как живея и как искам да живея. В душата ми се беше събудила радост. За първи път се чувствах отново пълноценен мъж. Престанах да обръщам внимание на истериите на жена ми и на наглите номера на майка й. Спрях да давам вкъщи цялата си заплата и блокирах дебитната карта. Веднъж чух тъщата да казва на дъщеря си, че явно си имам любовница, а тя насмешливо отговори: „Боже, мамо, че коя нормална жена ще хареса този смотан дядка?“
Е, хареса ме Катя – нищо, че според бившата ми съпруга не ставах за нищо. Всъщност съм здрав и прав мъж на 53 години. Подадох молба за развод. В съда децата застанаха до майка си – нямат вина и не им се сърдя.
Сега живея с Катя. Обичаме се и сключихме брак. Новата ми съпруга се храни с мен, спи с мен, излиза с мен, говори с мен. С дъщеря й се разбираме чудесно. Щастлив съм. А на бившата показах, че съм мъж, а не парцал, в какъвто се опита да ме превърне.
Първан
Източник: Лична драма
