Бившата ми съпруга не ми прости
Бившата ми съпруга се казва Людмила. Ние бяхме заедно 16 години заедно. Какво ли не сме преживели – и добро, и лошо. Лошото идваше от мен. Обичах алкохола и не считах за грях да се напия с повод и без повод. Тъй като бях уверен в любовта на съпругата си, знаех, че ще ми прости. С Люси сме родители на две деца: дъщеря – на дванадесет години и син – на осем. Живеехме в тристаен апартамент, разбирахме се и уважавахме, докато срещу нас не се настани много приятна съседка. Наталия беше разведена и с времето семейството ни се сприятели с нея. Всяко лято с компанията се събирахме и разпъвахме палатки на язовира. Жена ми също идваше, но не толкова често. През седмицата имаше важни служебни ангажименти и затова цялата домакинска работа й се струпваше през уикенда. За съжаление аз никога не й помагах.
И тъй като съпругата ми вярваше на съседката, тя я умоляваше да се грижи за мен. От своя страна Наталия я успокояваше: “Не се притеснявай, всичко ще е наред.” С времето започнах да забелязвам, че Наталия ми обръща твърде много внимание. Няма да крия: не бях безразличен към ухажването й, и неусетно се сближихме. След една почивка се прибрах у дома и заявих на жена си, че вече не я обичам, затова си тръгвам. В началото Людмила страдаше жестоко, очи не й останаха да плаче. Плащах си редовно издръжката и се смятах за напълно порядъчен човек, защото честно признах на съпругата си, че имам любовница. Не измамих нито една от двете. Не забелязах (или може би не исках да забелязвам?) с какви очи ме гледаха децата ми. Нали бяхме съседи, налагаше се често да се срещаме.
След раздялата ни Людмила намери подкрепа в лицето на родителите си. Дори моите застанаха на нейна страна. Общо взето – всички й помагаха. Шест месеца по-късно бившата ми съпруга свикна с новия си начин на живот, започна да се грижи повече за себе си и да се облича модерно. Заболя ме, че толкова бързо ме прежали и за да й отмъстя, подадох молба за разделяне на общото ни имущество. Без съд, без да каже и дума, тя ми даде всичко, което поисках … С Наталия сме заедно от четири години. Имаме дете, пари, модерно обзаведено жилище. Какво повече ми трябва? Но напоследък все повече и повече мисля за онези, които толкова много нараних.
И преди си знаех, че Людмила е готова да прости всяка моя неразумна постъпка, тъй като ме обича безусловно. По някаква причина ми се струваше, че все още ме обича. Когато обаче разкаян я помолих да се върна обратно при нея и да бъдем отново семейство, тя каза: не. Знам защо. Това не е само обида – с Наталия имаме малко дете, а Людмила не иска то да расте без баща. Днес съм на 40 години и най-накрая разбрах, че истинска жена задължително е мила и добра. Тя никога няма да раздели семейство с деца, независимо колко “голяма” е любовта й … Напоследък често пътувам в командировки. Искам да избягам някъде, но не мога да избягам от самия себе си.
Източник: Лична драма
