Благодаря за всичко лошо, татко. Горе-долу това съдържа едно писмо в моята кутия със спомени, което никога няма да стигне до получателя си. Защото аз никога няма да му го пратя. То е до баща ми, който ме остави, когато бях на 5.
Незнайно защо се смята, че момченцата приемат по-тежко ситуациите, в които бащата напуска семейството. А момиченцата – е , на тях им остава мама. Или нещо по принцип не е правилно в тази логика, или аз по някакъв начин съм „неправилна“ в това отношение. И досега ми е тежко, когато се сетя за онзи период от живота си, въпреки че вече съм на 47. Случваше се например…
Всъщност – знаете ли? Мисля си, че е време това писмо да види бял свят. Да получи не един, а много читатели. Защото ако моят баща не е успял да намери правилното решение в тогавашната ситуация, то след като прочетат моето писмо, то други бащи може би биха успели да постъпят по-различно и да не нараняват децата си с пренебрежение.
Писмо до татко
„Ти заряза мен и мама, когато бях на 5. Този брак и този развод не бяха нито първите, нито последните в живота ти, както се видя впоследствие. Тогава мама успя да намери сили да ти прости, но не и аз – помня колко плаках и ти се ядосвах. За това, че от детската градина другите момичета ги взимат бащите им, вдигат ги на раменете си – „на конче“, разхождат се заедно в парка. Но – всъщност ти никога не беше се показвал като такъв образцов татко.
Всъщност аз практически нямам никакви спомени от детството, свързани с теб. Не сме ходили заедно на цирк или кино, дори на гости не сме ходили заедно. Нямаше те и в моментите, в които висяхме с мама пред лекарските кабинети, когато бях болна. Не помня и някакви семейни вечери, които да прекарваме заедно над някоя игра, камо ли пък да ме учиш друга, нова.
Точно обратното: ти все беше някъде – с приятели, на работа, в командировка. По едно време дори си мислех, че „командировка“ е име на тайнствен и красив град, където се намира твоята така скъпоценна работа.
Нещата стояха така: ние просто се водехме семейство по документи. Затова в онзи момент, когато с мама решихте да се разведете, моят живот почти не се промени. Просто в нашата кухня спря да мирише на твоите цигари, а в банята, на лосиона за след бръснене. Аромати, които бяха станали неотменна част от ежедневието ни, просто изчезнаха.
Мама не се омъжи отново. Въпреки че можеше да го направи. Просто искаше да се погрижи преди всичко за моето щастие – сама. В края на всеки месец се получаваше нещо като ден на бащата – може би по-скоро минута на бащата. Ти идваше при нас, за да донесеш издръжката. Никога не прекрачваше прага – мълчаливо даваше парите на мама и си тръгваше. Едно от тези посещения се падаше в навечерието на първия учебен ден. Мама тъкмо ми беше купила престилка за училище – тогава всички ходехме с престилки, но тази беше с различна кройка, леко разкроена надолу. Красота!
Обличах я десетки пъти и стоях пред огледалото – струваше ми се, че съм неотразима. И направо ми се разтреперваха краката от мечтата да ме видиш в този момент и да кажеш нещо от сорта: „Ех, колко си ми красива, дъще! И колко си пораснала!“
На вратата се звънна и аз се хвърлих за пореден път да облека новата си престилка. Но когато, вече нагиздена, се изстрелях в коридора, нямаше никого. Вероятно много си бързал. Вероятно са те очаквали дела, много по-важни от 7-годишната ти дъщеря, издокарана с ученическа престилка, готова за първи клас. Но как да обясниш това на едно дете? Толкова плаках тогава…
Пораснах… В един момент – вече не помня как и при какви точно обстоятелства, разбрах, че всъщност много си искал син – ти и в предишните си бракове си имал все дъщери. Но явно не съм оправдала надеждите ти. Ти дори не си участвал в избора на име за мен. Със сляпата наивност на пубертета, тогава реших, че ако се бях родила момче, вероятно всичко щеше да е по друг начин. И историята на нашето семейство щеше да е съвсем различна.
От този момент нататък за мама настъпиха нелеки времена. Аз започнах да се държа – поне така ми се струваше – много „по мъжки“: грубиянствах, не се прибирах до сутринта, опитах първата си цигара. Добре че мама имаше достатъчно сили и търпение да преживее този мой труден период. След първи курс започнах работа. Денем учех, а вечер и нощем стоях пред пишещата машина (тогава компютрите бяха рядкост) и правех сложни технически преводи – за тях плащаха доста добре. И всичко – в името на това да си наема квартира и да започна самостоятелния си живот. За да може някой ден, като звъннеш у дома, мама да отговори: „Наталия я няма – нае си квартира, за която, между другото, си плаща сама.“ Но ти не се обади.
Завърших университета. От младата преводачка се получи нелош шеф на отдел с висока заплата и сериозни перспективи за кариерен ръст. И аз израствах: печелех все повече, купих си кола, апартамент. И всичко това с непрекъснатата надежда, че някой ден ще се явиш, ще ме обсипеш с похвали и ще се гордееш с мен. Няма да повярваш, но и съпруг си избрах, като мислено се обърнах към теб: дали ще го одобриш, дали ще ти хареса…
Високите критерии, които си бях поставила за избор на спътник в живота, ми помогнаха лесно да отсея излишните, неуместни кандидатури. Веднъж трябваше да се срещна с теб, за да ти предам някакви документи. Готвих се за тази среща така, както хората не се готвят и за първа среща. Вълнувах се, обмислях какво точно да облека, как да се гримирам, какво да кажа. Исках да ме видиш в целия ми блясък и да останеш изумен. Представях си и как ти разказвам за своите успехи, а ти се усмихваш и ме държиш за ръката. Но всичко се оказа много по-прозаично.
Вместо въпроса „Как си?“, чух от теб единствено „Това ли е?“, преди да започнеш внимателно да изучаваш документите. Когато си тръгнах, се качих в колата си и дълго плаках. От обида, от самосъжаление, от усещането за невъзможност да променя каквото и да било в нашите отношения. И изведнъж…
Помниш ли приказката за Снежната кралица?
По-точно – историята на малкия Кай, в чието око попада парче от кривото огледало и стига до сърцето му? Осъзнах, че и аз дълги години съм живяла с такова парче в сърцето и то е изкривявало възприятията ми за всичко. Със сълзите ми в онзи момент сякаш излезе и онова парченце, което ми беше причинявало толкова терзания заради безсмислените опити да намеря отговор на въпроса „Защо?“. И веднага ми стана по-леко. Сега, като се обърна назад и погледна живота си като една картина, разбирам, че ти просто си минал край тази картина. И, колкото и да е странно, имам за какво да ти благодаря.
Докато се стараех да заслужа любовта ти, свикнах винаги и всичко да правя перфектно, а това много ми помогна в живота. Така че – благодаря ти за стабилното и задружно семейство, което имам, за прекрасния съпруг, за хубавата работа и за благополучието, в което живея. И, знаеш ли?
Аз ти простих. Защото разбрах, че няма смисъл да очакваш много от човек, който не съществува. Поне в моя живот – със сигурност.“
Източник: Розали
