Богатата ми съпруга успя да съсипе живота ми. Но така е в живота. Понякога правим избори, които променят не само нашия живот, а и този на любимите хора. Избори, за които често съжаляваме! Но нека ви разкажа историята си от самото начало. Казвам се Руси, на 35 г., щастливо разведен с първата си съпруга и още по-щастливо женен за втората. Родителите ми бяха бедни, разчитаха единствено на заплатите си. Съжалявах ги и се стараех да не ги обременявам с допълнителни разходи. Затова не отидох на абитуриентския си бал. За тях беше голяма радост, че единственият им син завърши успешно училище, и много настояваха да не пропускам този важен ден. Трудно приеха факта, че няма да ме видят с красив костюм, гордо да позирам с дипломата си. За щастие имах подкрепата на приятелката си Деси.
Тя винаги ме разбираше, дори когато виждаше, че греша, не ми се сърдеше. Беше привърженик на максимата, че човек се учи най-добре от собствените си грешки. Може би затова я обичах безумно.
След като завърших гимназия, започнах работа в магазин за авточасти. Не беше кой знае какво да продаваш накладки и свещи, но поне редовно взимах заплата. С времето започна да ми харесва да разговарям с клиентите за различните марки коли и за кратко се превърнах в един от най-добрите служители.
Много често в магазина се отбиваше и дъщерята на собственика – Стела. Открито флиртуваше с мен, а в погледа й се четеше толкова силна страст, че смутен извръщах глава. Мисълта, че богаташка като нея ме харесва, нямаше как да не ме поласкае, но дълбоко в себе си не я харесвах. Стела ми се струваше студена, превзета, на моменти арогантна.
И въпреки очевидните й недостатъци, намирах начин да я оправдая – беше загубила майка си твърде рано, вероятно това й се беше отразило. Близостта ни не остана скрита и за Деси, но – както винаги – тя и този път си замълча. Нито с дума, нито с жест не показа, че приятелството ми със Стела не й допада.
Изминаха 2 години. Магазинът се беше разраснал, а аз вече не бях обикновен служител, а управител на обекта. Точно по това време моята приятелка ми съобщи, че е бременна. Не знаех да се радвам ли, или да плача. От една страна мисълта да имам дете от любимата ме правеше щастлив, но от друга – все още живеех с родителите си и не бях финансово готов да стана съпруг и баща. Докато се чудех как да съобщя новината на нашите, една вечер на вратата ни се появи гост – всеки друг бях очаквал, но не и своя работодател.
Изглеждаше сериозен и след като си изпи кафето, което майка ми му сервира, се изкашля и каза, че иска да разговаряме за бъдещето. Помислих, че е нещо свързано с работата, но за огромна изненада на цялото семейство, шефът заговори за дъщеря си. Личеше, че не му е лесно, на моменти спираше да си поеме дъх и пак започваше. С две думи – той искаше да се оженя за Стела. За съжаление тя страдала от болестта на майка си и баща й се опасяваше, че няма да живее дълго. От известно време знаел, че е влюбена в мен, двамата разговаряли дълго и разпалено по тази тема и последното й желание, както той го нарече, било да ми стане съпруга.
Може би веднага щях да отхвърля предложението, ако освен дъщеря си за жена шефът не ми даваше като сватбен подарък и магазина за авточасти. Когато той си тръгна, родителите ми сияеха. За тях възможността да стана зет на един от най-богатите хора в града ни, беше велико постижение. Налагаше се да ги сваля на земята, затова, без да увъртам, им казах, че Деси е бременна от мен. Мама веднага получи силно главоболие, а татко реагира по обичайния си начин при стрес – наля си голяма чаша ракия.
Няколко дни вкъщи беше ад. Майка ми ме убеждаваше да не „изпускам питомното заради дивото”. И че би било най-добре Деси хич да не ражда това дете, тъй като нито тя, нито аз имаме финансова стабилност. Баща ми я подкрепяше с клатене на глава. Днес ми е трудно да кажа дали те ми повлияха, или възможността чрез изгоден брак да се измъкна от мизерията, но като поразмислих, си дадох сметка, че с една нещастна заплата не мога да отглеждам дете. И подобно на всички негодници, лицемерно използвах беднотията като предлог.
Заявих на Деси, че ще се оженя за Стела. Обещах й, ако все пак реши да запази бебето, да й помагам, с каквото мога. За първи път я видях не толкова ядосана, колкото разочарована и смачкана от обида. Нарече ме страхливец, обърна се и си тръгна.
След няколко месеца със Стела се оженихме. С ръка на сърцето признавам, че бракът ни беше най-ужасното нещо, което някога съм преживявал. Веднага щом я направих своя съпруга, тя започна да се отнася с мен като със своя собственост. Ревнуваше ме непрекъснато, вдигаше скандали, идваше в офиса и ругаеше служителите за най-малката грешка. В магазина правеше невиждани панаири. Обичаше да се отнася грубо и високомерно с целия персонал. Без капчица неудобство ги наричаше хора втора ръка. Два пъти забременя, но нали беше много болна, направи спонтанни аборти.
Две години след сватбата баща й почина и аз поех бизнеса. Стела все намекваше, че ако не е била тя да ме измъкне от старата ни съборетина, както презрително наричаше бащиния ми дом, все още съм щял да тъна в калта. В такива моменти ми се искаше да я убия. Заради болестта й обаче не смеех да й повиша тон – страхувах се, че може да умре. Но най-много го отнесе майка ми. Точно тя, която толкова много настояваше да стана богаташки зет, изпита на собствен гръб презрението на жена ми. Стела така и не я прие, гнусеше се от нея, подиграваше й се открито, че е необразована и смачкана.
Пет години живях в ада. Да, бях богат, управлявах сериозен бизнес, карах скъпа кола, но домът ми беше по-студен от ледена пещера. Единствената светлина в мрака и утеха на сърцето ми продължаваше да бъде Деси. Макар и чужд съпруг, аз не прекъснах връзка с нея. Тя беше моята голяма тайна. След раздялата ни Деси загуби бебето, което ме накара да се почувствам страшно виновен. Известно време не се чувахме, но една нощ, след поредния скандал с жена ми, не издържах и краката сами ме отведоха до дома на Деси. Търсех утеха, малко любов и топлина. Исках да чуя, че някой наистина ме обича. И се намерих отново в любимите обятия. Моето момиче ми прости, утеши ме, стопли ме. Години наред лекуваше раните, които Стела отваряше. Не изискваше, не ревнуваше, не ме обсебваше. Просто ме обичаше!
Пазех любовта ни в тайна от всички. Деси беше моят храм, в който търсех утеха и разкривах душата си. Въпреки това със сигурност щях да оставя Стела още дълги години да издевателства над мен и близките ми, ако веднъж не ми направи впечатление, че флаконът й с лекарства от много време стои непокътнат. Стана ми чудно защо не си пие хапчетата – нали беше много болна и без тях щеше да умре. А Стела, не само че не умираше, напротив – видимо се радваше на отлично здраве. Нещо ми прищрака в ума, взех няколко таблетки и ги дадох за анализ на мой приятел фармацевт. След няколко дни той ми се обади и ми каза, че това не са животоподдържащи лекарства, а обикновени витамини. Оказа се, че години наред тази лъжкиня ме е манипулирала с измислена болест. Не, тя не беше болна, а зла – интригантка, лъжлива, жлъчна и фалшива.
Още на другия ден си събрах багажа и си тръгнах. Разбира се, Стела направи няколко неуспешни опита да припадне, но щом видя, че няма да се вържа, лицето й се изкриви от ярост. А след още няколко дни чрез адвоката си й поисках развод и писмено се отказах от магазина на баща й. Както влязох в богаташкия дом, така си и тръгнах – само с дрехите на гърба си. Но не съм беден. Сега живея с Деси и двамата сме много щастливи. Работим и се справяме със заплатите си. Обичаме се все така лудо, а когато човек обича, той е богат. Вече знам, може да имаш много пари, но ако нощем не те обгръщат две топли ръце и сърцето ти не бие от любов – значи нямаш нищо.
Руси
Източник: Лична драма
