Брат ми е непредсказуем и това ме тормози години наред. Днес искам да напиша тук нещо от живота ми, което с никого не споделям и е твърде лично, но имам желанието да разбера какво мислят другите за това. Аз съм затворена по характер и трудно се сближавам с някой. Имам предубеждения към хората, които са около мен и винаги поставям една бариера в общуването си с тях. Не съм зла по характер – напротив, на никого не правя лошо, дори се радвам да съм полезна на всеки с каквото може. Обаче, има неща в личния ми живот, които ме правят много различна от другите. Мисля че основното нещо е моят брат – той е с тежко психично заболяване. От една страна много ми е било трудно да съжителствам с него, защото той е агресивен, непредсказуем и… по-голям от мен със 7 години.
Изживяла съм много кошмарни дни с него, защото както казах е агресивен и като такъв се е проявявал най-вече с мен. Аз съм по-малката от него и по-привилегированата по отношение на внимание в семейството ни. Това е едно на ръка – никога не съм искала да споделям и да коментирам с някой, че брат ми е в такова състояние, защото хората се подиграват на такива като него и ще ме идентифицират с него.
Не желая да ме класифицират като”сестрата на откачения”. Аз лично нямам такова отношение към него – именно затова не искам и другите да научават за това и да го коментират него и мен, че брат ми е”такъв”.
Като бях ученичка в 6-7 клас, бях отхвърлена от класа – имаше деца, които ме измъчваха в училище. Те не знаеха нищо за мен и за семейството ми. Но аз страдах от чувство на малоценност. Много пъти ми се е случвало преди да отида на училище брат ми да ме гони из пътя, за да ме бие. При това направо ми се ревеше но винаги съм се старала да се прикривам и да се сдържам.
Аз уважавам брат си. Той никога не е искал да ме нарани съзнателно – просто има психично заболяване. Има и нещо друго – баща ми има сериозни комплекси по отношение на брат ми, които иска да компенсира за сметка на мен. Изключително взискателен е и иска да се докажа на всяка цена и да успея. Много ме критикува с цел да работя върху себе си, но цялата тази атмосфера вкъщи много ме е измъчвала. Ограничава ме от много неща с подобна умисъл.
Аз се старая да бъда това, което той иска от мен, аз самата съм самокритична и имам силно чувство на отговорност и мисля че съм успяла – добра съм в университета и имам престижна работа.
Проблемът ми е с комуникацията, притеснявам се как ме приемат хората. Не съм споделяла с никого тези неща. Правя го тук и сега с вас, защото не ме познавате.
Интересно ми е съвсем откровено какво мислите вие за човек в ситуация като моята.
Според вас ще може ли някой като мен някога да се отвори към света, с това което не желае да разбират хората за него?
Източник: Розали
