Братовчедка ми замина, уж щяла да е сервитьорка, но само след няколко месеца ни се обадиха да отидем да си я приберем на летището. Когато я видяхме, Мима не приличаше на човек. Имаше огромни тъмни кръгове под очите, беше отслабнала и погледът й беше празен. Попитахме я какво е станало, а тя се разплака и започна да ни разказва през сълзи. Посрещнали я двама мъже и я завели в някакво долнопробно заведение. След малко дошъл шефът и я огледал похотливо. Имало някаква българка, която й превеждала. Мима попитала къде да си остави багажа и я завели в мръсна, пълна с хлебарки стая, в която й казали, че ще спи.
Шефът останал с нея и след като другите излезли, разкъсал блузата й и най-брутално я изнасилил. После си тръгнал, а при нея отново дошла жената, която й превеждала. Казала й да се подготви, защото още същата вечер започвала работа. След няколко часа се върнала с някакъв дъртак. Обяснила й, че това е клиентът, когото трябва да обслужи. Мима се разкрещяла, че не е проститутка, а оная се изсмяла в лицето й, че много греши – от тук насетне тъкмо това щяла да работи. Дъртакът се гаврил с нея и я карал да прави какво ли не.
Мимето била отвратена, едва сега осъзнала, че сама си е виновна, но било късно. Ще не ще, трябвало да изпълнява. Съжалила, че не ни е послушала, когато й говорехме за нейно добро. Разбрала, че се е прецакала, и започнала да мисли как по-бързо да се махне от онова гнусно място. Веднъж се опитала да избяга, но я хванали и яла такъв як бой, че седмици наред ходела посинена. Всяка вечер й водели в стаята, където стояла заключена, различни мъже. Станала долна проститутка, макар и не по свое желание.
След няколко мъчителни месеца на гаври, извращения и побой дошъл и краят на нейните мъки. В публичния дом нахълтали полицаи и арестували всички, които работели там, включително и нея. От полицията я предали на българското посолство, а от там я изпратили в България. Милата, докато разказваше историята си, не спираше да плаче.
Скъпо плати за наивността и лекомислието си. Сега не иска дори да погледне мъж. Успокояваме я, доколкото можем, казваме й, че винаги може да разчита на нас – своите близки, а тя само въздиша, че това щяло да й е като обица на ухото.
Братовчедката
Източник: Лична драма