Човешкото око е ненаситно и тази история го доказва. ЕТо я и нея! Едно време имало царство. Земята в него била плодородна, давала много на народа, имало достатъчно злато и хората живеели щастливо. Кралят бил щедър и справедлив човек. Когато се е родил първият му син, престолонаследникът, той за пореден път доказал, че обича народа си и се опитва по всякакъв начин да му угоди. Царят бил толкова щастлив, че на бял свят се е появил синът му и решил да направи подаръци на хората, които ще се помнят години наред. Сложил една везна в центъра на градския площад и казал на верните си поданици да разгласят из царството, че в този радостен ден всеки ще получи дар от владетеля. Имало и едно условие – всеки да донесе нещо, каквото поиска, да го сложи от едната страна на везната. Колкото тежи, толкова злато ще получи човекът. Всички останали очаровани от идеята на царя и с най-голяма радост тичали към везната и да носят каквото решат, независимо колко им е ценно и дали въобще означава нещо за тях.
Носили какво ли не, щастливият цар ги поставял във везната, а от другата страна слагал злато, докато кофичките не се изравнят.
По едно време дошла бедна старица, облечена в окаяни дрехи. Видно нищо не носила със себе си, застанала пред везната, отворила шепа и пуснала малка костица.
– Добра жено, много си скромна, рекъл царят. Нямаше ли нещо по-голямо да донесеш, за да вземеш повече злато? За тази костица няма да получи почти нищо, добавил владетелят.
Старицата го погледнала в очите и отговорила:
– Това имах, това донесох, господарю. Нека видим колко тежи.
Поставили костицата във везната с една монета, не помръднала. Пробвали с две монети, същото, с три, десет, торби със злато и т.н. Всички останали учудени, изнесли купища със злато и везната продължила да не мърда и сантиметър. Царят и хората му гледали невярващо, това била магия. Попитали жената какво е това чудо.
– Цялото ми богатство няма да стигне, казал още той.
– Това е костица от човешко око, което е ненаситно и винаги ще иска повече, господарю. Чак, когато умре, изчезва алчността. Една шепа пръст му трябва.
Като казала това, бабата се навела, взела шепа пръст и я хвърлила върху костицата. И чак тогава везната се наклонила.
Източник: С кафето