Детето боледува, защото родителите се карат -

Детето боледува, защото родителите се карат

Детето боледува, а всички се чудят защо толкова често. Детето има проблем, защо да ходим всички на терапия?”. Често питат възмутено и недоумяващо родителите, когато чуят, че им се препоръчва семейно консултиране (или терапия).
Често смятаме, че когато един член на семейството има проблем, той трябва да ходи на психолог, за да отработи емоциите си или поведенческите си прояви, той трябва да се промени и оправи, за да добруват всички. Мнозина остават озадачени, че членовете на семейството също са поканени на консултации и те участват в работата.
“Защо семейно консултиране, като ние нямаме проблеми?” – питат хората. Заблудата, че работата на психолога (семейния консултант) трябва да е с “проблемния” член от семейството може би идва от това, че си представяме, че и семейната система функционира на принципа, по който работи една нежива система, като автомобила например.

Какво правим, когато се повреди автомобилът и се развали съединителят, например?
Отиваме в сервиз, там извършват ремонт или смяна на съединителя и автомобилът отново е в изправност.
Семейната система обаче е жива система и не функционира на този принцип. Когато някой в семейството прави нещо, то рефлектира у другите и те на свой ред също правят нещо, на което другите семейни членове реагират. Усещате ли кръговостта на взаимодействията?
Когато един семеен член прави нещо непонятно за другите, тогава, за да открием причината и разберем смисъла на действията му, е нужно да разширим картината и да включим и другите членове на семейството – да видим как общуват, какво си казват, как реагират на казаното, какво правят или не правят вследствие на всичко това.

Само тогава можем да разберем смисъла и целта на поведението (или болестта) на онзи член на семейството, за когото другите смятат, че има проблем.
Людмил Стефанов казва: “Случващото се в едно семейство можем да оприличим на гледането на футболен мач. Ако наблюдавате цялата картина, сте наясно кой какво прави, за да се случва това, което се случва.
Но ако операторът насочи камерата само към съдията, няма да разберете защо той тича по тревата, заляга, свири със свирка, показва червен или жълт картон, прави жестове с ръце, тича 90 минути под дъжда, понеже нито ще виждате футболистите, нито какво правят те”.
Няколко примера за илюстрация:

Петър е на 10 г., напоследък все по-често се разболява. Какво се случва у дома, когато Петър се разболее? Случва се това, че майка му и баща му престават да се карат, започват да си говорят, да разпределят ангажименти и задължения, прекарват време вкъщи, играят заедно с него, отнасят се мило един с друг, планират пътувания и почивки, и ги осъществяват.
Бела е на същата възраст и отскоро нощем не успява да се събуди, за да отиде до тоалетната. За да се справят с проблема, родителите решават майката да започне да спи с детето в едно легло, в една стая.

Когато майка й е до нея, Бела е спокойна, защото мама вече не казва на баща й, че иска да се разделят, “понеже отдавна не са интимни”. Бела не знае какво означава това последното. Доволна е, че мама и татко си говорят за нейните “дъжд” и “слънце”, (за да се следи нощната енуреза, наличието й се отбелязва с “дъжд”, а отсъствието със “слънце”) и мама не говори, че ще напусне татко.

Споменатите примери са едни от често срещаните – когато в партньорската двойка партньорите имат конфликт, който се разраства, детето реагира с някакъв симптом (болест или поведение), тогава родителите му да спрат да се карат и да се обединят около детето. Така проблемът предпазва семейството от разпадане. Детето се разболява (или има неприемливо поведение), за да спре конфликта, като се избяга от него.

Обърнете внимание – да спре конфликта, като се избяга от него. Ще се разреши ли по този начин истинския проблем в това семейство? От опит знаете, че бягството, отлагането, изчакването “нещо да се разреши от само себе си“ не са стратегии, които дават резултат.
Каквото и да прави детето, то не може да разреши конфликта между родителите си, защото той е във взаимоотношенията между тях като интимни партньори, а не е между тях като родители (не е в начина, по който родителстват и се грижат за детето). Казано с други думи, това, което ще направят интимните партньори като родители за детето, няма да разреши това, което стои неразрешено между тях.

Това, което се случва в семейството,
е чувствителна тема за всеки, защото то е ценност. Никой не иска да пуска в интимното си пространство външните, чужди очи на никого, дори на терапевта. Никой не иска да чува, че се е провалил и не се е справил във взаимоотношенията и в семейството, защото то е центърът на живота.
Георги Апостолов: Децата в депресия са в интернет, за да се скрият от реалността
Целта на семейните терапевти не е да надничат в живота на едно семейство и да му казват кое, как е правилно да се прави. Терапевтът не е морален съдник, нито е експерт по правилни действия. В човешките отношения няма правилно или грешно действие.

Правилното и грешното действие усещаме сами по начина, по който се чувстваме във взаимоотношенията. Работата на семейния консултант е в друга посока – да помогне на клиентите (партньорите в партньорската двойка, съпрузите) да открият с кои свои действия, отиват в посока, различна от тази, в която искат да вървят и не живеят живота, който биха искали.

Когато случващото се във взаимоотношенията се отлага, симптомът, който се проявява чрез детето, може да се задълбочи, да хронифицира, да се затвърди като поведение, начин на мислене и живот, може да се стигне до нетърпимост между партньорите, раздяла и т.н.
В края на днешната тема ми се иска да спомена и още един въпрос, който психологът често чува: “Защо детето работи с психолог, а резултати няма?”.
Ако детето ходи на психолог, но родителите не участват в процеса и не са запознати със случващото се в сесиите, няма как да видят резултат. В тази ситуация те се дистанцират още повече от детето. То подобрява рефлексията, осъзнава различни свои мотиви, чувства, преживявания.
Но работейки индивидуално с психолога, то не може да пренесе новата опитност в семейството. То няма капацитета да влезе във взаимоотношенията с родителите си и да функционира по нов начин в пространството, където продължава да се случва “онова, заради което постъпва така”.
Детето няма опитност, зрелост, неутралност и експертност да отработи случващото се между родителите му, то е само тяхно дете.

Родителите обаче могат да променят случващото се във взаимоотношенията и взаимодействията им. С подкрепата и експертността на консултанта те могат да се обърнат към конфликта в партньорската си двойка и да го разрешат. Тогава, както се досещате, проблемът на детето ще изчезне “от само себе си”.