Детето не казва мама и татко, а се обръща на малко име към родителите си, има ли за какво да се притесняваме? Ето защо се случва и как родителите да подходят в такава ситуация: Родителската роля, често толкова желана, има особености на психологическо ниво, като разпознаване на себе си чрез специфично поведение, дефинирано с термина родителство като грижа,възпитание, насърчаване на самостоятелност и ставайки свидетел на това как детето расте и се развива ден след ден, благодарение на грижите, които е положил. Образованието и правилата предпазват децата от околната среда, затова ролята на възрастния е много важна. На строго индивидуално ниво признаването на тази роля служи не само като потвърждение на нивото на привързаност и следователно на връзката между дете и родител, но и за идентифициране от субективна, семейна, социална и общностна гледна точка.
Фигурата на привързаност
Фигурата на привързаност представлява за детето, сигурност, към която да се обърне във всеки момент на трудност. От това следва, че родителят се идентифицира с роля, която никой друг няма. Тази идентификация има уникален характер и остава до края на живота.
През първите месеци от живота си бебета бърборят, което благоприятства появата на първите думи като ма-ма, та-ти, които идентифицират своите специфични задачи. Когато детето изрича за първи път изцяло „мама“ или „татко“, това е истински празник за семейството! По този начин то се научава да „разпознава“ фигурите си на привързаност, тъй като родителите веднага реагират на призива му.
Обръщане по име
С течение на времето е възможно детето да се научи да нарича родители с по име, създавайки, поне първоначално, объркване и дезориентация, при онези, които, може би, възприемат в това погазване на установените роли и правила в семейството.
Но обстоятелствата могат да бъдат много, както и свързани с възрастта на вашето дете: по време на детството може да се случи то да имитира някой, който е нарекъл родителите му по име и иска да направи същото без конкретна цел.
От друга страна, някои двойки избират да бъдат наричани по име, за да се чувстват по-близо до децата си, особено когато пораснат, и затова са склонни да бъдат повече приятели, отколкото родители, и да се чувстват по-малко притиснати от взискателната роля на „родител“.
Следователно тя е много субективна и свързана с различни ситуации.
В юношеството, например, особено ако има конфликтна връзка, детето може да използва този начин, за да противодейства на възрастния и неговия авторитет и да принизи ролята му: всичко е ясно свързано с конкретната фаза, през която преминават тинейдъра и родителите.
В тази връзка са идентифицирани различните родителски функции, разделени на категории. Те включват:
защитна функция, осигуряваща грижи и задоволяване на необходимостта от защита и безопасност. Тоест предлага „безопасна база“, към която детето винаги може да се обърне, за да се научи да изследва света;
афективна функция, е тази, която ви позволява да разпознаете споделеното чувство и да го подхранвате от емоционална гледна точка, тъй като детето се чувства приветствано, разбрано и разпознато когато родителят придава значение на неговото чувство. Така то се научава да изразява себе си и да живее в социална среда, без да се срамува;
регулаторна функция, определяна от способността за регулиране на собствените емоционални състояния (саморегулация) и взаимодействия с други (интерактивна регулация), които детето притежава от раждането си, но чиято модалност се придобива от родителите въз основа на емоционалния им отговор: в този смисъл ще се научи или не да толерира и да управлява негативните емоции и да развива положителни, като по този начин контролира вътрешните му състояния;
нормативна функция, дефинирана чрез правилата, на които родителят учи: чрез мотивирането им позволява да се разберат границите и по-добре да се управлява собственото поведение, като по този начин има точни референтни точки;
прогнозна функция – фазата на растеж, през която преминава вашето дете, така че да му осигури подкрепа и да го придружи в този пасаж;
значителна функция, се състои в способността на възрастния да разпознава нуждите на детето и да ги осмисля. Така малкият придава значение на поведението си, като го държи на себе си и се научи да го свързва с заобикалящия го свят;
представителна и комуникативна функция, която дава на родителя възможност да разпознае индивидуалността на детето си такава, каквато е, а не такава, каквато би искал да бъде. Въображаемото дете може да бъде различно от истинското дете, така че запазването на неговата уникалност означава да му позволите както лична, така и социална самореализация;
триадичната функция е свързана главно с двойката и с възможността „третият“ да влезе, без да предизвиква ревност или съперничество. Когато двамата родители посрещат детето, предлагайки си взаимно подкрепа и пространство, като влизат в съпричастност с него, те му припознават на лично ниво идентичността му, както и на семейно ниво – пълноправен член наравно с тях.
След като разгледахме фунциите на родителя, може да заключим, че е много относително колко важно е как едно дете нарича родителите си, особено ако гореспоменатите функции се спазват и разпознават от детето като правилни.
Източник: Розали
