Детството ми не беше щастливо

Детството ми не беше щастливо

Детството е най-важният фактор след раждането на човек. Винаги съм вярвала, че родителите правят всичко за наше добро. Не мога да кажа, че детството ми беше щастливо – и най-малката радост ми бе забранена. И не защото майка ми е лоша или строга, а защото според нея бях болна. Като дете мечтаех да имам домашен любимец – но мама през сълзи твърдеше, че животните са опасни за здравето ми. А толкова много исках коте. Не помня баща си – напуснал ни е, малко след като съм се родила. Израснах свито и самотно дете. Имах само една радост в живота си – да рисувам, но и това ми беше забранено, защото според мама ще получа обриви от боята. Никога не съм ходила на училище – бях обучавана у дома. От апартамента обикновено ми беше забранено да излизам.

Когато пораснах, започнах да напускам жилището ни тайно. Спомням си как една зима нямах ботуши, затова обух старите обувки на мама и излязох с тях. Досега не бях се радвала на снега отблизо и всяка снежинка ми се струваше чудна. През една от тайните си разходки, се запознах с Димо. Между двама ни бързо пламнаха чувства и скоро станахме интимни. Няколко месеца по-късно забременях. В този момент всичко се срина. Опитвах се да скрия бременността си, но коремът ми нарастваше с всеки ден изминат ден, а това не остана незабелязано от мама. Бях принудена да й призная, че имам любим, но без да ме изслуша и да даде шанс на любовта ни, тя ми записа час за аборт.

Но когато отидохме да си взема изследванията от прегледа, лекарят ме попита защо искам да махна детето. Мама се опита да се намеси в разговора ни, но той я помоли да изчака пред кабинета. Разплакана му обясних, че съм много болна и затова се налага да направя аборт. Тогава лекарят погледна отново изследванията и спокойно заяви, че съм напълно здрава. После, като във филм, в кабинета дойдоха и други лекари, които обстойно ме разпитаха за детството ми. Заключението им беше, че никога не съм боледувала. За съжаление се оказа, че мама има психично заболяване, което се проявява в това, че умишлено ми е измисляла болести и ги е лекувала по собствена преценка.

Заради състоянието й, не й повдигнаха обвинения. По-късно разбрах, че баща ми никога не ни е напускал доброволно, тя му е забранила да да общува с мен. Но аз съм убедена, ако той искаше да ме вижда, винаги можеше да намери начин. Вярвам, че баща ми има огромна вина за съсипаното ми детство. Не знам дали някога ще му простя. С Димо се оженихме и днес имаме чудесна дъщеря. Благодарна съм на родителите му. Те ме приеха с отворени обятия и ми помогнаха да се адаптирам към света. Трябваше да се науча да използвам обществения транспорт, да ходя до магазина, да общувам с голям брой хора. Започнах живота си от нулата. Радвам се, че всичко свърши. Между другото, сега имам две котки и хамстер.

Източник: Лична драма

Кажете ни Какво мислите
6Like3Love1Haha2Wow0Sad3Angry

0 Comments

Оставете коментар