Доброто вече ни разплаква, що за хора сме

Доброто вече ни разплаква, що за хора сме

Доброто вече ни разплаква. Болно време, помисли си дядо Симо като чу птичките да чуруликат, стоплени от мекото зимно слънце. Вече няма като предишните зими. Да завали мек сняг, да затрупа всичко. Да се белне полето, да се завият житата на топло под дебела снежна завивка.
И времето като хората…, каза си той и се закашля отново. От няколко дена не беше добре. Гърдите го боляха, кашляше и вече едва успяваше въздух да си поеме. Ще трябва да отиде на лекар. Беше решил да изчака първо пенсията, но явно се налагаше да побърза.
Влезе в дома си и отиде до гардероба, където държеше парите си. Извади голямата платнена носна кърпа, в която ги беше завил и започна да ги брои. Двадесет и осем лева. Трудни времена бяха настанали. Купуваше по един хляб на ден и си го разделяше с Шарка, кучето му. Ще стигнат да си купи билет до града, да плати на лекаря такса и за някое по-евтино лекарство.

На сутринта дядо Симо се качи на малкото рейсче до града и отиде на лекар. В болницата го прегледаха, докторът беше разбран човек и му изписа български лекарства, та по-евтино да му е. В аптеката имаше една майка с малко детенце в ръце и дядото се нареди зад нея, но тя като го видя смутена се дръпна и му направи място на гишето.
– Кажете, господине? – попита го любезно аптекарят.
Дядо Симо погледна към жената:
– Булката не е ли преди мен?
– Тя вече е обслужена – рязко му отвърна младежът.
Дядото подаде рецептата:
– Синко, ако може първо ми кажи колко струват лекарствата – помоли той.
– Няма проблеми.
Жената все още стоеше встрани и притеснена тъпчеше на едно място. Беше спретната и хубава, но в очите и имаше толкова много болка. Личеше си, че едва сдържа сълзите си.

– Девет лева и шейсет стотинки, господине. Да ви ги опаковам ли?

Дядо Симо набързо сметна, че даже и ще му останат повече от дванайсет лева. Ще имат хляб със Шарка, няма да гладуват.

– Давай ги синко, че едва дишам.

Младежът му обясни как да взима лекарствата и дядото си тръгна. Пред вратата се забави, докато си прибираше парите и чу, че жената се моли на аптекаря.

– Моля ви, знаете, че и друг път съм пазарувала тук, дайте ми антибиотика за детето. Аз още утре ще ви донеса парите, които не ми достигат.

– Госпожо, казах ви вече, че тук нямаме практика да даваме лекарства без пари!

Думите им накараха дядото да се обърне. Детето се беше отпуснало в ръцете на жената, бузките му бяха алени и си личеше, че е болно. Сърцето му се сви. Знаеше какво е да няма кой да ти помогне.

Върна се назад и с изненадващо силен глас попита:

– Колко не й стигат на жената, момче?

– Дванайсет лева.

До деня за пенсия имаше седмица и ако дадеше парите, щяха да му останат шейсет стотинки, като си плати билета за село.

– Ех, Шарка, ще погладуваме малко с теб – помисли си дядо Симо и развърза кърпата.

И жената, и аптекарят го гледаха с изненада, а дядото само погали детето и каза:

– И да оздравееш, чу ли…

Тръгна към автобусната спирка, но след няколко крачки жената го настигна.

– Господине, господине… чакайте!

Задъхана майката започна да говори:

– Не ми казахте името си. Аз… Благодаря ви… Аз… не съм някоя… – заекваше притеснена тя.

Неочакваният жест на дядото явно беше отприщил сдържаните емоции и сълзите сега се стичаха на от очите й.

– Ще ви върна парите. Аз съм учителка, но съпругът ми го съкратиха. Преди месец замина за чужбина, но още не е получил пари, за да ни изпрати, а детето се разболя и…

– Не бери грижа, дъще. Няма повече от това да обеднея. Спри да плачеш, а се прибирай да си лекуваш детенцето, че да не се разболее още повече.

Майката импулсивно хвана сбръчката ръка на стареца и я целуна.

Докато я гледаше как се отдалечава, дядо Симо си помисли: Що за хора сме станали, щом вече доброто ни изненадва и разплаква?

Източник: highviewart