Дженифър от филма Флашданс не се забравя лесно. Трудна задача е да се намери някой, който да не е гледал повече от веднъж лентата, превърнала се в един от емблемите на 80-те, а именно „Флашданс“. Още с премиерата си, той стана абсолютен хит, а с течение на времето се превърна във вечна класика, пише Дир.бг. Продукцията, представяща историята на Алекс Оуенс, която денем работи като оксиженистка по строителните обекти в Питсбърг, а вечер се изявява като танцьорка в бар, намери специално място в сърцата на зрителите по цял свят. Но освен това – сюжетът вдъхнови няколко поколения не само да мечтаят смело, но и да преследват своите копнежи, независимо от препятствията, редящи се по пътя към тяхното реализиране. „Флашданс“ е разказ, изтъкан от блянове, зареден със силен устрем, воден от твърда непреклонност и пропит с много чувство. Точно поради тази причина никога няма да „остарее“, без значение колко години са изтекли и ще изтекат от премиерата му.
И ако тогава, когато тръгна за първи път по големите екрани, филмът имаше огромно въздействие върху публиката, то ефектът му върху кариерата на непознатата до онзи момент Дженифър Бийлс бе дори по-голям, превръщайки я в истинска знаменитост. Въпреки това обаче, малко хора си спомнят да са я гледали някъде след това.
20-годишното, поне в онзи период, момиче, покорило широката аудитория, сякаш започна все по-рядко да се снима, докато накрая не изчезна съвсем от големия екран… Това обаче не е съвсем вярно. Сега ще разберем какво се случи с Бийлс и защо участията ѝ в киното драстично намаляха. Повярвайте, тя има много добра причина за това и едва ли съжалява за избора си. Но преди да стигнем до този момнет, както гласи основното правило, ще започнем от самото начало.
Дженифър Бийлс е родена на 19 декември 1963 г. в Чикаго, Съединените щати. Майка ѝ Джийн, която е от ирландско-американски произход, работи като учителка в начално училище, докато баща ѝ Алфред, който е афроамериканец, притежава хранителен магазин във Ветровития град. Тя има двама братя – Робърт и Грегъри.
За съжаление още на 10 г. Дженифър се сблъсква с болезнената истина, че животът невинаги е справедлив… В тази крехка възраст тя опознава отблизо лицето на мъката, пред което я изправя смъртта на баща ѝ. Осем години след загубата на съпруга си, майка ѝ се омъжва повторно за Едуард Коен.
Растейки, бъдещата звезда се чувства като аутсайдер заради смесеното си потекло. В свои интервюта споделя, че като малка хората не само са я считали за различна, но и са я третирали точно като такава. По собствените ѝ думи е водила съществуването си един вид извън обществото, тъй като то никога не я е приело.
Ученическите години обаче ѝ носят не само болка и огорчение, тъй като по това време в нея се поражда любовта към актьорството. Мечтата ѝ за кариера, развиваща се пред обектива на камерата, я спохожда, докато играе в училищната постановка по бродуейския мюзикъл на режисьора Норман Джуисън – „Цигулар на покрива“. А след като гледа вечната класика „Balm in Gilead“, тя вече е абсолютно сигурна с какво иска да се занимава занапред.
Първата си работа получава едва на 13 г., когато успява да заблуди собственика на магазин за сладолед, че всъщност е на 16 г. Високият за тогавашната ѝ възраст ръст от 173 см определено ѝ помага в измамата и мъжът я назначава за продавачка.
Въпреки че крайната ѝ цел е киноиндустрията, Дженифър не подценява значимостта на образованието. Напротив, запозната с несигурността, стелеща се по житейския път на всеки човек, тя предпочита първо да завърши университет, преди да се впусне в преследване на своите блянове. Така и става.
За да събере пари, с които да покрие разходите около бъдещото си обучение, още на 16 г. започва да се изявява като модел, но само и единствено през летните ваканции. Паралелно с това тя помага и в Илинойския институт за тийнейджъри, страдащи от различни зависимости. Визията ѝ бързо впечатлява професионалните фотографи и скоро тя се озовава в агенция, която я представлява. Така ангажиментите ѝ за каталозите на местни марки дрехи биват изместени от снимки за списания като „Vogue“ и „Town and Country“. Новото ѝ амплоа я отвежда за кратко в Ню Йорк, а по-късно и в Париж. Но макар вкусила от сладостта и блясъка, съпровождащи модния бизнес, тя остава вярна на плана си и се връща в Америка, за да завърши гимназия и да кандидатства в университет.
Докато ходи на училище, тя посещава и уроци по актьорско майсторство в „Goodman School of Drama“, а отплатата за усилията ѝ идва под формата на малка роля в лентата „My Bodyguard“ от 1980 г., в който си партнира с Мат Дилън и Адам Болдуин. Предложението да се превъплъти в Алекс Оуенс в култовия „Флашданс“ идва две години по-късно, когато вече е студентка по английска литература в престижния „Йейл“.
Участието ѝ в проекта се оказва съдбоносно и белязва завинаги кариерата ѝ. Любопитен факт е, че от „Paramount Pictures“ изобщо не е вярват в успеха на филма и дават сценария на продуцента Дон Симпсън като прощален подарък, след като първо го уволняват от поста, който дотогава заема в киностудиото. Според много хора бордът на компанията е считал историята за пълен провал, ето защо, надявайки се да навреди на името му и бъдещото му развитие в индустрията, те му отстъпват по-голямата част от правата върху лентата, а дни преди премиерата продават 25% от своя дял. Грешка, за която по-късно вероятно съжаляват, тъй като приходите от прожекциите на „Флашданс“, възлизащи на повече от 150 млн. долара, го нареждат на трето място сред най-доходоносните заглавия за 1983 г. Освен това той печели „Оскар“ за най-добра песен – „What a Feeling“.
Всъщност, „Paramount“ постъпват нечестно и спрямо жената, вдъхновила създаването на филма – Морийн Мардър, която действително от работник по строителните площадки става танцьорка. Студиото ѝ плаща еднократно 2 хил. и 300 долара, карайки я писмено да се откаже от бъдещи претенции.
Друг интересен момент е, че Бийлс реално не изпълнява нито един от танците, които зрителите виждат на големия екран или във видеото към песента „Maniac“. Тя има общо три дубльорки, които заемат мястото ѝ пред камера, според сложността на движенията.
Между другото – емблематичният сив пуловер, който Дженифър носи на постера… е случайно решение. Тя взема дрехата от вкъщи, но на снимачната площадка разбира, че той се е свил от пране и главата ѝ не може да мине през яката. Ето защо тя я отрязва с ножица.
След успеха на филма актрисата се връща обратно в „Йейл“ и отказва множество предложени роли, фокусирайки се върху лекциите и залягайки над учебниците. Приема единствено да изиграе Ива в „The Bride“ – филм на ужасите, базиран на класиката от 1935 г. „Булката на Франкенщайн“, в който застава рамо до рамо със Стинг. Въпреки съгласието си, тя изисква от екипа да заснемат продукцията по време на лятната ѝ ваканция.
Горе-долу по същото време подновява модната си кариера и се появява в множество френски кампании, рекламира и серия японска козметика.
След успешното си дипломиране през 1987 г., тя се фокусира повече върху независими проекти, режисирани от тогавашния ѝ съпруг Александър Рокуел, за когото се омъжва година по-рано. Изключение прави само за „Целувката на вампира“ с Никълъс Кейдж от 1988 г. Минават цели 7 години преди да участва в друг хит и през 1995 г. застава до Дензъл Уошингтън в „Дявол в синя рокля“ – екранизация на криминалния роман на Уолтър Мозли, превърнал се в световен бестселър. Веднага след него поема и „Четири стаи“, режисиран от мъжа ѝ.
Но след него предложенията драстично намаляват… Една от възможните причини за това е, че прекалено дълго време отказва офертите на различни студиа, като например да изпълни Жената-котка в „Батман се завръща“, в крайна сметка изиграна от Мишел Пфайфър, и Джулс в „Огън на свети Елм“, която впоследствие е поверена на Деми Мур. Така за известен период тя не се появява никъде, докато през 2003 г. не завладява малкия екран в образа на Бети Портър в сериала „еЛ връзки“. В телевизията я приемат с разтворени обятия, а тази неизследвана от нея територия насочва отново всеобщото внимание към личността ѝ. Следват роли в „Chicago code“, „Lie to me“ и „Proof“.
През 2006 г. се връща в киното като Триш в хоръра „Гняв 2“, а през 2010 г. повторно си партнира с Дензъл в „Книгата Илай“, а лентата я събира още с Мила Кунис и Гари Олдман. Но нито една роля не може дори да се доближи до тази във „Флашданс“. През 2017 г. се снима в „Преди да падна“, който далеч няма претенции за бокс-офис разбивач… Горе-долу провал се оказва и „След“, чийто надежди са да постигне същия триумф сред тийнейджърите, подобно на книгата на Анна Тод, върху която е базиран. Уви, не така се случва. Крайният резултат по-скоро разочарова зрителите и не носи очакваните приходи.
Ето защо тя се насочва обратно към тв проектите и участва в сериала „Твърде лично“, стъпил върху филма с Лиам Нийсън, който обаче не повтаря успеха на оригинала и прекратява излъчването си след първия сезон. През 2019 г. се включва в екипа на „Блатното чудовище“, но и това шоу бива спряно. До началото на тази година Дженифър бе заета с продължението на „еЛ връзки“ – „Поколение отвъд етикета“.
Колкото до личния ѝ живот, щастието и любовта постепенно напускат първия ѝ брак – точно десетилетие след сватбата си с Рокуел, двамата се развеждат. Но две години по-късно минава под венчилото с канадския предприемач Кен Диксън, за когото е омъжена и до днес. През 2005 г. се ражда дъщеря им Ела, която е първо дете за актрисата, но не ѝ за съпруга ѝ, който има двама наследници от предишната си връзка.
Дженифър е изключително запалена по спорта и бойните изкуства. Обича да практикува кунг-фу, санда и кикбокс, а освен това е и триатлонист. Всичко това ѝ помага да поддържа прекрасния си външен вид, който е все така впечатляващ, без значение, че след няколко месеца ще навърши 57 години.
Друго нейно любимо занимание е фотографията. Зад гърба си има няколко фотоизложби, които обаче организира с фамилията Диксън. Тя дори публикува книга с изображения, които тя е заснела, разкриващи всичко онова, останало скрито за зрителя на снимачната площадка на „еЛ връзки“.
Източник: С кафето
