Един ден майка ни си тръгна завинаги

Един ден майка ни си тръгна завинаги

Един ден може да обърне съдбата на човек. Когато чух тъжния разказ на Борис, реших да не коментирам живота му, но с негово позволение ще споделя историята му с вас.
„До седемгодишнината си живеех с майка си, по-голямата ми сестра и по-малкия ми брат. Майка ни беше самотен родител и много трудно се справяше с нас. Един ден ни заведе на гости при баба и на тръгване ни обеща, че когато си свърши личната работа, ще се върне при нас. И си тръгна. Завинаги. Сестра ми е с три години по-голяма от мен и много тежко преживя раздялата. Понякога наричаше майка ни с грозни имена, но аз винаги я защитавах. Баба живееше в отдалечено село, а най-близкото училище се намираше на няколко десетки километра. Когато няколко месеца по-късно стана ясно, че мама ни е зарязала, органите по настойничество ни отведоха в рехабилитационен център, а след година ни изпратиха в приют.

Понякога баба идваше да ни навести и всеки път ни носеше скромни подаръци. Но най-ценни бяха писмата от майка ми. Спомням си, че в тях нямаше нищо освен „как сте?“ Или „какво ново при вас?“. Но за нас, нейните деца, да държим писмата й в ръка, беше най-скъпият дар. Веднъж дадох на баба адреса на нашия приют и я помолих да предаде на мама, че искам да изпраща писмата направо тук – в дома за сираци. И знаеш ли – тя изпълни молбата ми. Но когато брат ми и сестра ми пожелаха да напишат отговор, видяха, че на плика няма обратен адрес. Някъде година по-късно дойде друго писмо от майка ми – и отново нямаше обратен адрес.
В това писмо майка ми пишеше, че сега не може да се срещне с нас, тъй като за нея е много трудно – но в бъдеще непременно ще дойде за нас. Спомням си как сестра ми се разплака, когато прочете редовете.

През сълзи започна да я нарича лъжкиня и предателка, която ни изостави на произвола на съдбата. От този ден изминаха много години. Всички ние – моята по-голяма сестра и по-малкият ми брат – отдавна сме възрастни хора, които имат собствени семейства и деца. Живеем в различни населени места, но редовно се срещаме. Никога повече не видяхме мама. Много по-късно научихме, че по времето, когато ни изпращаше окуражителни писма в дома за сираци, на които липсваше обратен адрес, ние отдавна сме били на „свободен режим“ – т.е. тя официално се беше отказала от нас. Сега разбирам, че сестра ми с право я наричала лъжкиня и предателка. Единственото, за което сме благодарни на майка ни е, че все пак не ни заряза като животни пред някоя чужда врата, направо на улицата“.

Източник: Лична драма

Кажете ни Какво мислите
0Like0Love0Haha0Wow0Sad2Angry

0 Comments

Оставете коментар

Този сайт използва „бисквитки“ („cookies“). повече информация

Настройките на "бисквитките" в този уебсайт са настроени да "позволяват" "бисквитките", за да ви дадат най-добрата възможност за сърфиране. Ако продължавате да използвате този уебсайт и кликнете върху "Приемам" по-долу, вие се съгласявате с това.

Затвори