Един ден майка ни си тръгна завинаги
Един ден може да обърне съдбата на човек. Когато чух тъжния разказ на Борис, реших да не коментирам живота му, но с негово позволение ще споделя историята му с вас.
„До седемгодишнината си живеех с майка си, по-голямата ми сестра и по-малкия ми брат. Майка ни беше самотен родител и много трудно се справяше с нас. Един ден ни заведе на гости при баба и на тръгване ни обеща, че когато си свърши личната работа, ще се върне при нас. И си тръгна. Завинаги. Сестра ми е с три години по-голяма от мен и много тежко преживя раздялата. Понякога наричаше майка ни с грозни имена, но аз винаги я защитавах. Баба живееше в отдалечено село, а най-близкото училище се намираше на няколко десетки километра. Когато няколко месеца по-късно стана ясно, че мама ни е зарязала, органите по настойничество ни отведоха в рехабилитационен център, а след година ни изпратиха в приют.
Понякога баба идваше да ни навести и всеки път ни носеше скромни подаръци. Но най-ценни бяха писмата от майка ми. Спомням си, че в тях нямаше нищо освен „как сте?“ Или „какво ново при вас?“. Но за нас, нейните деца, да държим писмата й в ръка, беше най-скъпият дар. Веднъж дадох на баба адреса на нашия приют и я помолих да предаде на мама, че искам да изпраща писмата направо тук – в дома за сираци. И знаеш ли – тя изпълни молбата ми. Но когато брат ми и сестра ми пожелаха да напишат отговор, видяха, че на плика няма обратен адрес. Някъде година по-късно дойде друго писмо от майка ми – и отново нямаше обратен адрес.
В това писмо майка ми пишеше, че сега не може да се срещне с нас, тъй като за нея е много трудно – но в бъдеще непременно ще дойде за нас. Спомням си как сестра ми се разплака, когато прочете редовете.
През сълзи започна да я нарича лъжкиня и предателка, която ни изостави на произвола на съдбата. От този ден изминаха много години. Всички ние – моята по-голяма сестра и по-малкият ми брат – отдавна сме възрастни хора, които имат собствени семейства и деца. Живеем в различни населени места, но редовно се срещаме. Никога повече не видяхме мама. Много по-късно научихме, че по времето, когато ни изпращаше окуражителни писма в дома за сираци, на които липсваше обратен адрес, ние отдавна сме били на „свободен режим“ – т.е. тя официално се беше отказала от нас. Сега разбирам, че сестра ми с право я наричала лъжкиня и предателка. Единственото, за което сме благодарни на майка ни е, че все пак не ни заряза като животни пред някоя чужда врата, направо на улицата“.
Източник: Лична драма
