Екатерина Каравелова се омъжва не по любов
Екатерина Каравелова, съпругата на Петко Каравелов, завинаги в историята като единствената жена-мъж, която в най-голямата паника при битката край Сливница излиза на площада да успокоява населението. Въпреки хладнокръвието си тя има тежка съдба – омъжва се за съпруга си, но не по любов, губи трите си дъщери, а по време на Стамболовия режим я грози дори убийство.
Цялата трагична и същевременно велика история Каравелова успява да запечата на страниците на дневника, който води до края на живота си. Благодарение на него става ясно колко важна е била ролята й за развитието на България след Освобождението.
Тя е родена на 21 октомври 1860 г. в Русчук (сега Русе). Когато е само на 9 г., леля й по бащина линия Кирияки Минкова я праща да учи в Русия. В Москва Екатерина е приета в дома на висшите аристократи от рода Лермонтови, които започват да се грижат за нея.
Докато учи в женската гимназия и мечтае да се прибере в България, тя се запознава с Петко Каравелов, който тогава бил студент. С нищо обаче не подозира, че именно той е бъдещият й съпруг и заедно с него тя ще има важна роля в политическия живот у нас.
На 12 август 1878 г. се връща в Русе, но местните не я приемали, защото смятали, че е донесла разврата от Русия. Причината за клюките била, че Екатерина ходела всеки ден на езда с местно момче.
Мнението на хората бързо се променило, след като 17-годишното момиче обособило стая в дома си, където започнало да преподава на деца в различна възраст. След това тя става учителка в мъжката гимназия, но междувременно тайно искала да се върне в Русия и да учи в Медицинската академия. Съдбата обаче имала други планове или по-скоро самата Екатерина избрала да тръгне по друг път, различен от мечтата й.
В града вече се бил установил Любен Каравелов, който бил болен, а брат му Петко често го посещавал и се грижел за него. При всяко идване в Русе той ходел до дома на Екатерина, тъй като още при запознанството им в Русия харесал момичето.
По време на един от разговорите им Петко й предложил брак, но тя вежливо и категорично отказала
Той обаче упорствал и опитал втори път точно на погребението на Любен Каравелов, но отново получил отговор “Не”. Двамата не прекъснали контактите си и след около година Петко пак пробвал да я изкуши с предложение за брак.
“Една вечер, не помня как, той изтръгна съгласието ми – признава в своя дневник Екатерина. – Сгодихме се на 4 октомври 1879 г., а венчавката определихме за 13 януари следващата година. Бях възхитена от ума, амбициите и пламенността на този избухлив на моменти човек, но ласките ме смущаваха и озадачаваха.”
В записките си тя разкрива, че знае всичко за физиологията на растенията и нищо за тази на човека.
Вероятно затова през първата им брачна нощ Екатерина се опитва да отпрати Петко Каравелов в другата стая.
“Не бях виждала мъж по бельо и не бях чувала да се споменават в мое присъствие думи като “бременна” и “жена в положение” – допълва тя. – Когато той по бели дрехи пристъпи към леглото ми, аз с такъв явен ужас го изгледах, защото той едва докосна хладните си устни до бузата и челото ми и с едва чути думи каза: “Ну спи, моя голубка, моя ненаглядная девочка”. И покорно отиде към леглото си на противоположния край на голямата стая. Така беше цял месец, но търпението му към мен ме привърза към него. За мен актът не бе наслада, както съм чувала от много жени, а отвратително насилие.”
В дневника си Каравелова обяснява, че едва след първото раждане на дъщеря им се влюбва в своя съпруг: “Как това започна и как дойде? Без моя воля и щение”.
До края на живота си обаче Екатерина Каравелова е вярна и предана на Петко, а той отлично знаел, че жена му притежава уникален талант.
Само 10 месеца след сватбата съпругът й става министър-председател и въпреки тази титла тя с нищо не показва, че е първа дама.
Междувременно обаче Каравелова била не просто съпруга на мъжа си, а бързо се превърнала в негов сътрудник в политическата му дейност. Едни от най-значимите й постижения били създаването на българското женско движение и обществената й ангажираност в тази посока.
Чрез своята дейност тя се опитвала да превъзмогне загубата на първата си дъщеря Радка, която починала още преди да е навършила 3 години. След нея обаче ражда още две – Виола и Лора.
Въпреки това перипетиите на двойката продължават.
Една от тях е свързана с дните след Съединението, когато сърбите заплашват да узурпират българската столица. Според историческите свителства в този период Каравелова е сред малкото обществени фигури, които не губят вяра в победата и дават надежда, че катастрофата може да бъде избегната. Точно когато е битката при Сливница през 1885 г. и в София се чували гърмежите, Екатерина излиза на площада и започва да успокоява хората. Постъпката й така трогва коресподент от Германия, че в репортажа си той я определя като “единствения мъж” в България.
“Княз Александър е напуснал българските позиции край Сливница. Столицата е в опасност. Обща паника цари сред населението – пише военният журналист Артур фон Хун. – Навсякъде се виждат безутешни лица и крайно отчаяние. Само една млада, малка госпожа прави изключение – Катинка Каравелова – любезната съпруга на министър-председателя. Неговата неуморна сътрудница пазеше от всички зли вести със своето непоколебимо спокойствие, които се пренасяха от зловещи гарвани. Само тя остана непоколебима. Седеше в кабинета на Каравелов и вземаше горещо участие в разговорите. Не вярваше на слуховете, които се пръскаха из града, и излизаше да успокоява хората. “Не се бойте – казваше тя, – не е възможно нашите юнаци да бъдат бити от сърбите и защото е невъзможно, то няма да бъде.” По-късно с право казваха, че на 6 ноември от цялото население на София само г-жа Катина Каравелова бе единственият мъж.”
Тази титла тя продължава да защитава и в годините след това. С мъжа си Екатерина Каравелова е в епицентъра на скандала около детронирането на княз Александър Батенберг и наложения Стамболов режим.
Заради него Каравелов е преследван и вкаран в затвора през 1891 г., “за да не обърка сметките на новите управляващи”. Това вбесява съпругата му и тя започва да търси подкрепа от дипломати за освобождаването му.
Стамболов обаче взема мерки срещу нея и я поставя под домашен арест. Хората не смеели да доближават дома им и само Пенчо Славейков посещавал “чумавата къща” и помагал на семейството. Премиерът обаче не се отказва и срещу Екатерина е скалъпено обвинение в предателство. Застрашава я и смъртна присъда, но с много лични връзки тя я избегнала заради децата си.
Въпреки че успява да се справи с тези перипетии и съпругът й е освободен, я застига поредното изпитание. Абсолютно изненадващо през 1903 г. Петко Каравелов умира. След 29 г. брак Екатерина е силно разстроена и известно време не може да превъзмогне, че единствената й опора вече не е между живите. Продължава напред само защото децата й имат нужда от нея.
За злощастие на съдбата през 1913 г. умира и третата й дъщеря Лора от куршум, но това не сломява Екатерина. Амбициозната дама този път се хвърля в подкрепа на арестуваните по време на Илинденското въстание и работи доброволно в най-голямата софийска болница към Военното училище.
“След първата национална катастрофа Каравелова заминава за Москва лично да лобира за възстановяване на връзките с България – пише в записките си германският кореспондент Артур фон Хун. – Има сведения, че дори
тя е разговаряла с мистика и ясновидеца на цар Николай II
– Григорий Распутин, за да въздейства чрез него на руския император.”
По-късно участва активно и в създаването на Комитет за защита на евреите в Германия заедно с писателя Антон Страшимиров, проф. Асен Златаров, проф. Петко Стайнов и др. Тогавашните вестници “Мир” и “Слово” бълват статии срещу комитета, като твърдят, че не е работа на България и гражданите й да се бъркат в делата на велика Германия. Стига се дотам, че на 3 юли 1933 г. е осуетено събрание, на което лектори са Екатерина Каравелова и Антон Страшимиров.
Въпреки смелата й и честна позиция в защита на евреите съдбата нанася на Екатерина последния си жесток удар.
Съпругът на втората й дъщеря Виола изчезва безследно и тя угасва от мъка с помрачено съзнание.
Останала сама Екатерина Каравелова е сломена, но въпреки това до последния си ден през 1947 г. се бори срещу фашизма и за една по-различна България.
Източник: Спомен
