Емигрантите напуснаха родните си места с мъка

Емигрантите напуснаха родните си места с мъка

Емигрантите напуснаха родните си места, а сега реват. С това, че в нашата страна понякога изчезват хора, сме свикнали. Но у нас изведнъж изчезна цяло поколение. И се правим като че нищо не се случило. Изчезват жени. Изчезват жени над 50…
Те изчезнаха от екраните, те не ходят на кино, не ги виждаме в театъра. Не пътуват в чужбина. Не се къпят в морето. Къде са те? Тях ги държат в болниците, в малките гаражни магазинчета, по щандовете на базарите и по апартаментите. Те са беззащитни. Те не излизат почти от дома си. Те изчезнаха. Те са ненужни. Като инвалидите. Цяло едно поколение си тръгна от живота и никой не пита къде е то. Ние крещим: „Децата са нашето бъдеще“! Не. Не децата. Те са нашето бъдеще. Ето какво ще се случи с нас.

Напоследък все по-често чета в социалните мрежи сълзливи истории на млади хора, които живеят в чужбина, но са измъчвани от носталгия по Родината. Не че се връщат. Само плачат. Признават си, че там живеят добре, осигурени са, получават добри заплати, децата им ходят на хубави училища, имат си уредени домове. Обаче ги няма доматите от село. И ревем. Мили емигранти, защо, аджеба, напуснахте родните си места? За пари, за добър живот, за светло бъдеще… И сега, когато имате всичко това, плюс пенсионна осигуровка в Германия, защо се оплаквате? Защото искате всичко това, обаче и бабиното сладко от смокини. Ами върнете се. Заповядайте! Тя държавата чака такива като вас да си оправи икономиката. Донесете си спестяванията, инвестирайте ги, купете си панелка в София, намерете са работа. Хайде де!

Обаче не го правите. Стоите си в уютните домове, контролирате чистачката, пишете с правописни грешки на латиница в социалните мрежи и се оплаквате колко ви е тежко. “Дойдох тук да дам добро образование на детето си”. “В България нямах работа”. “Някой ден ще се върна”. “Тук винаги си оставаш чужд”. “Ям чужд хляб и спя под чужд покрив”. “Искам да си дойда, обаче не мога, тук е семейството ми”. “Върнах се в България, но после пак заминах”.

Разплаках се! Защо, бе? Защо избра да миеш чинии в Англия пред това да си лекар в България? За повече пари. Затова. Така че не ми обяснявайте, че “не всичко е пари”. Човекът е висше същество със свободна воля. Може сам да взима решения и да ги отстоява, или да ги променя, ако реши. Но в народопсихологията ни е да се оплакваме. От всичко – от мизерията у нас и от отчуждението в чужбина. От ниските заплати тук и от строгите правила там. От малките пенсии в България и от липсата на слънце в Швеция. От скъпия роден бензин и от дългите разстояния в Америка.

Тези, които са нещастни у дома, или ги мързи, искат да живеят на Запад. Там обаче не можеш да излизаш с приятели всяка вечер, не можеш да сядаш пред телевизора с 5-6 бири след работа, не можеш да ядеш шкембе чорба, не можеш да си хвърляш боклука през балкона, не можеш да се репчиш на полицай, не можеш да ходиш на дискотека преди да си навършил 18, не може да не си платиш данъците, не може да се скатаеш от началника, не може да избягаш от глоба, не можеш да закъсняваш за работа, не може да не си купиш билет в автобуса, не може да откраднеш два банана от магазина, не можеш да се пазариш на пазара, не може да си проснеш прането на двора, не можеш да паркираш на тротоара…

Можеш да работиш, да спазваш правилата и да живееш както всички там – социално осигурен, сигурен, високоскоростен, натоварен, живот в чужбина. Сред хора от друга националност, с други нрави и с друга култура. И трябва да си наясно, че може би никога няма да те приемат напълно.

Значи – подреждаш си приоритетите – какво искам – да съм си у нас и да псувам депутатите за живота си над чаша с ракия, но да имам цяла тайфа приятели, с които да го направя. Да мога да виждам майка си в събота, да чета книги на своя език, да купонясвам на палатка през лятото, да ритам топка пред блока, да ям праскови направо от дървото, да надуя музиката когато ми е кеф.

Или да съм в чужбина и да бачкам, но да имам пари, да осигуря добро образование на детето си и своите спокойни старини, да не броя стотинките до заплата, да е спокойно семейството ми. И да ми домъчнява за вкъщи понякога.

Решете и го направете! Стига сте ревали!

Екатерина Капрова

Източник: Виж ти