Емигрантите ни се завръщат на стари години
Емигрантите ни от САЩ и не само в САЩ, през годините са предпочитали да се завърнат в родината си, когато наближи краят на живота им. Това е така, защото, както е известно, българите са доста затворена и капсулирана общност извън страната и обикновено родовите връзки не се разкъсват, дори и на такива големи разстояния. И когато представителите на така наречената стара емиграция достигнат до една достолепна възраст, те вече имат желание да оставят костите си на родна земя.
За подобен случай разказва Георги Иванов в своя пътен дневник, който предстои да бъде издаден в книга. Става дума за внука на бай Руси Брезоев – българин от Русе, заминал за Америка много преди комунистите да дойдат на власт в България на 9 септември 1944 г.
Жена му също е българка и с нея имат две дъщери. Едната към 1971 г. има един син, а другата не е омъжена. Бай Руси, заедно с дъщерите си Рози и Дейзи и зет Джани – съпруг на Рози, са били в България през 1969 г. Та въпросният внук на бай Руси, Майк, също е идвал в България заедно с една българка от Плевен – баба Райна. Той я придружава някъде около 1977-1978 г. Тя се завръща окончателно в България именно за да завърш6и земния си път тук, но когато се видяла с близките си, се разочаровала от тях и се върнала в Америка, където почива в дом за възрастни хора, където е живяла и преди последното си пътуване до България.
Случаите с такива българи, които искат да останат завинаги в България са безкрайно много.
Дори сестрата на Георги Иванов, за който стана дума по-горе, Флоранс, или Цветанка, също е преминала през това. Тя се завръща в България през 1973 г. Иска да остане в родната си София, за да остави тук и своето земно тяло, когато му дойде времето. Сестра й обаче не иска да даде разрешение Цветанка да се нанесе в таванската стая и така жената е принудена да се завърне в САЩ, където съвсем скоро и почива.
През 1992 г. в София дойде за последен път, както се оказа, Вера Костова – тя беше тъща на известния американски писател Сидни Шелдън, който беше женен за Дъщеря й Сенди. Вера е и първата „Мис София“.
Тя пристигна в София в инвалидна количка, защото се движеше трудно, но сякаш това й беше последното желание – да се сбогува с родината си. Вера е живяла в къща в центъра на града, днес съвсем близо до градинката на НДК. Когато тя се завърна, къщата й все още стоеше, тя стои и днес, но е запустяла, защото не е собственост на семейството на Вера, която е емигрирала в САЩ преди много десетилетия.
Подобна е и историята на Мери Забунова от Белмонт. Тя е била женена за българина Стефан, по-късно се жени за българина Михо – Майкъл Колумбия, за когото в. „България“ е писал неведнъж. Михаил е роден в едно ямболско село. Заминава за Америка още като дете. Когато идва време да служи в армията, Майкъл е изпратен във Военновъздушните сили.
По време на Втората световна война той попада в ескадрила, която е била предвидена да бомбардира София. Командирът му обаче разбрал, че той е с български произход и го отписва от списъците за пилотите-бомбардировачи на българската столица. Майкъл Колумбия е безкрайно благодарен за това, защото неговата съвест не би позволила той да участва в нападение над собствената си родина, въпреки, че още от дете той живее в Америка.
Майкъл Колумбия достига до военно звание полковник от американските Военновъздушни сили и се пенсионира.
Това е само една илюстрация от професионалната история на един американски полковник от ямболско село. Той обаче има и лична история, според която предлага брак на Цветанка – сестрата на Георги Иванов.
Тя отказва предложението, защото по това време има здравословни проблеми. През 1978 г. Майкъл се жени именно за Мери Забунова /истинското й име е Мария и е българска емигрантка от София/.
През 1978 г. двамата се завръщат в България, за да се срещнат със свои близки, роднини и приятели, но и отново, за да се сбогуват с родината си. Отсядат в дома на Георги и Елена в София.
Така българите извън България, българите, които са родени в България, но са били и са емигранти по някакви причини, каквито и да са те, обикновено искат да се завърнат, за да поискат сякаш прошка, или просто, за да се разделят с корените си. Онези от тях, които могат, остават в родината си и приключват земния си път тук, други обаче, като изброените примери по-горе, не успяват да останат, но поне си вземат едно трогателно сбогом със своето минало!
Венцислав Жеков
кореспондент на в. „България“ в София
Източник: Бгнау
