Годеникът ми се оказа предател. Така започва моят разказ. Гледах и не можех да повярвам на очите си. На няколко метра от мен, на една пейка, седеше годеникът ми Мишо, прегърнал приятелката ми Дора. Не помня колко дълго ги наблюдавах. Дойдох на себе си, когато усетих, че детето, което нося в утробата си, силно ме ритна, сякаш искаше да ми припомни, че светът не свършва с предателството на най-близките ми хора. Разбрах, че сватба няма да има. Никога няма да облека красива бяла рокля и да произнеса обещанието за вечна вярност.
Мечтите ми се разбиха, а отломките от любовта рухнаха в краката ми. Свлякох се на съседната пейка и се разплаках с глас. Едва тогава те ме забелязаха. И двамата бяха ужасени, но не от мъката ми, а от това, че съм разбрала истината. Гледаха ме, но никой от тях не направи опит да ми обясни защо са заедно. Такива са всички измамници: страхуват се да застанат лице в лице с жертвата си, затова предпочитат да нанасят ударите си в гръб. Мълчанието им ме нарани още повече. Изправих се и без да погледна повече към двамата, си тръгнах. Не ме спряха.
Не знаех накъде вървя. Затичах се, а сълзите се стичаха по лицето ми. Спомням си учудените погледи на минувачите. Може би ме мислеха за луда, едва ли подозираха драмата, която току- що преживях. Всъщност точно сега не ме интересуваше нищо. Знаех само, че мъжът, от когото очаквах дете и с когото планирахме сватба, държеше в прегръдките си жената, с която бях безкрайно близка.
Дора ми беше приятелка, доверявах й се, планирах пред нея бъдещето си, а тя зад гърба ми е имала връзка с годеника ми. Не бях ли първата, която беше до нея, когато съпругът й я заряза заради друга? Защо ми причиняваше това?
Унесена в мисли, не забелязах, че е мръкнало. Краката ме отведоха в близкия парк, наоколо нямаше жива душа. Отсъствието на хора ми подейства успокоително. Вече можех да изплача мъката си на воля. Първоначалният яд беше отминал и на негово място тихо се настани тъга. Седнах на една пейка и отново се разридах с глас. Воплите ми преминаха в силни конвулсии, които разтърсваха тялото ми.
Бебето риташе, но не усещах болка. Говорех си на глас. Питах се как ще живея отсега нататък. Ще мога ли да преглътна случилото се? Колко щастливи бяхме с Мишо! Толкова много го обичах, че си затварях очите за студенината, която напоследък той излъчваше. Мислех си, че съм разглезена и искам цялото му внимание. Упреквах се, че не го оставям да диша, че го задушавам с прекомерната си любов.
Докато се самосъжалявах, не забелязах, че на съседната пейка седи човек. Така и не разбрах кога е дошъл и от колко време ме слуша. Явно беше чул накъсания ми монолог, защото стана, приближи се бавно и загрижено ме попита: “Добре ли сте?” Поклатих отрицателно глава. Непознатият седна до мен, сложи ръката си на рамото ми и каза: “Искате ли да пием нещо топло някъде другаде?”
Съгласих се, всъщност ми беше все едно какво ще правя. В пълно мълчание двамата вървяхме един до друг. Помислих си, че животът е странно нещо: ако довчера си вярвал безрезервно единствено на любимия, днес може да потърсиш утеха и подкрепа при съвсем непознат човек.
Малко по-късно стисках чаша топъл чай и се взирах в мъжа. На слабата светлина в уютното кафене ясно виждах чертите му и те ми се сториха познати. Моят спасител се оказа бившият ми съученик Жоро. С него учехме заедно в гимназията, но не бяхме близки. В спомените ми той беше надуто момче, което отбягваше останалите. Може би затова не успях да го опозная по-добре. Той явно също ме позна, защото протегна ръка през масата и възкликна: “Жана!”
Следващият час измина неусетно. Двамата си припомнихме ученическите години, обсъдихме някои приятели, но когато стана време да си ходим, настъпи неловко мълчание. Жоро предложи да ме изпрати и аз се съгласих. На раздяла изпитах острото усещане, че губя почва под краката си. Сякаш се намирах в тресавище, което бавно ме поглъща. Макар и за час, бившият ми съученик успя да ме накара да забравя, че вкъщи никой не ме очаква. Преди да отключа вратата, той ми подаде визитната си картичка и каза, че ще се радва, ако му се обадя. Кимнах с глава и влязох у дома. А там беше пусто, сиво и мрачно. Мишо беше успял да си вземе и дрехите, явно е нямал търпение да се изнесе.
Беше си тръгнал, без да се интересува каква ще е съдбата на детето, което очаквах, и без да му пука как ще се справя сама. Прекарах нощта свита на кълбо. Страхувах се да погледна в бъдещето.
Бях много уплашена – бременна в петия месец, бащата на бебето ми ме напусна заради друга. Изминаха няколко дни, през които отново и отново изживявах момента на предателството. Може би и аз имах вина. Прекалено много карах Мишо да помага на самотната ми приятелка. Изпращах го да й поправя тръбите, да й премести гардероба от едната стая в другата. Понякога той отказваше, но аз казвах: “Знаеш ли колко е лошо да си сам!”
Е, сега аз бях сама, но за разлика от Дора нямах приятелка, която да прати мъжа си на помощ при мен.
Една вечер не издържах, имах нужда от подкрепа, от очи, които ме разбират. Ръката ми сама се протегна и набра номера на Жоро. Той вдигна веднага, а после шеговито заяви: “Цяла вечност чаках това обаждане.” Половин час по-късно двамата пиехме кафе в онова уютно заведение от първата ни среща. Този път разказах на бившия си съученик всичко: за изневярата на годеника ми, от когото очаквах дете, за предателството на онази, която довчера ридаеше на рамото ми, за страховете, че ще се проваля като самотна майка.
Говорех и говорех, а той слушаше мълчаливо.
Оттогава винаги когато мракът завладяваше душата ми, набирах номера на Жоро. Той беше моята светлина. Може би ме разбираше, защото самият той беше самотник. Не ме остави да се окайвам и самосъжалявам. Когато започнаха родилните болки, преди да ме приемат в отделението, приятелят ми ме хвана за ръка и прошепна: “Жана, позволи ми да дам име на дъщеря ти. Нека й бъда баща. А щом те изпишат, ако си съгласна, съм готов да прекарам живота си с теб!” Погледнах го и в очите му прочетох обещание, че никога не би ме наранил.
Жоро изпълни обещанието си.
С часове чакал пред родилното да разбере, че всичко е минало благополучно, а на другия ден, щом ми позволиха свиждане, той беше първият, който ме целуна.
Когато ни изписаха, Жоро ме посрещна с голям букет, качи ни в колата и ни отведе право в своя дом – в нашия дом. Мишо така и не ме потърси. Не се поинтересува какво е станало с бебето, нито с мен. Разбрах, че с Дора живеят заедно, но не са щастливи. Впрочем хора, които забиват нож в гърба на приятелите си, никога не могат да изпитат истинско щастие, защото съвестта ги мъчи.
Аз се омъжих за Жоро, а той припозна дъщеря ми. Благодаря на Бог, че онази нощ, когато мислех, че светът е свършил, той ми изпрати Жоро.
Жана
Източник: Лична драма
