Голямата ми любов ме нарани няколко пъти
Голямата ми любов успя да ме нарани няколко пъти. Беше ми лесно да си обещая, че това е краят и никога повече няма да позволя на този мъж да ме нарани отново. Но беше много трудно да го изпълня. Дълги години бях една от онези, които знаят за живота хиляди важни подробности, ала не знаят как да оправят бъркотията в своя. Той беше голямата ми любов – онази, която те кара да вършиш безброй глупости.
С Лазар се запознахме на един фестивал на самодейните театри. Той участваше в спектакъл, а аз бях сред организаторите. Играта му ме завладя, сграбчи ме за сърцето, накара ме да загубя ума си по него – сякаш бях малко дете, което стои пред сергия с лакомства. Тогава не знаех, че е толкова добър актьор не само на сцената, а и в живота. Трогната до сълзи, му изпратих стотици въздушни целувки, които той прие със снизхождение.
Месец по-късно, с помощта на приятели и познати, най-накрая стоях пред своя идол. Имах дръзка мечта – аз да бъда негова и той да бъде мой. Подозирах, че няма да бъде лесно – все пак около Лазар се въртяха много жени, коя от коя по-влюбени. Правех всичко възможно, за да спечеля битката за сърцето му. Ходех след него като сянка, не пропусках репетиция или представление на групата му, аплодирах го с възторг всеки път.
Моята упоритост и настойчиво преследване погалиха неговото его и един ден Лазар ме покани на ресторант. Досега помня и най-малките подробности от онази вечеря. Влюбена и с пламнало от смущение лице, следях всяка негова реакция. Глупаво се смеех на плоските вицове, с които той запълваше времето между две питиета, които ни сервираха. Сутринта, разбира се, осъмнах в леглото му – десерт към снощната вечеря.
Връзката ни продължи пет месеца, а после, без да каже и дума, Лазар ме замени с друга. Тогава осъзнах защо някои хора предпочитат смъртта пред живота. За първи път усетих какво е да умираш от любов. Ако знаех, че той е непостоянен в отношенията си с жените, вероятно нямаше да страдам толкова. Тогава познавах лицето и тялото му, но още не бях прозряла истинската му същност, що за човек е.
Година по-късно Лазар ме потърси по телефона. Минаваше полунощ, обаче за мен нямаше значение колко е часът. С плачлив глас моят идол помоли да отида в дома му, защото се чувствал съсипан. Не чаках втора покана. Качих се в колата и след лудешко шофиране позвъних на вратата. Той наистина изглеждаше зле: пиян, рошав, блед и със сенки под очите.
От бръщолевенето му разбрах, че приятелката му го е напуснала. Болеше го, но не толкова от любов, а от безспорния факт, че тя е открила по-добър, по-искрен и по-чаровен мъж от него. Няма да скрия, че се зарадвах. Онази си е тръгнала, значи Лазар отново е мой. През цялата нощ любимият ми хленчи, руга, плака, заплашва, докато аз търпеливо държах ръката му. На сутринта не ме пусна да си тръгна. Нито през следващите дни.
Топлех леглото му, докато за втори път не ме смени с друга. Новата любовница дори не беше красива. Беше вулгарна. Връзката им продължи по-кратко и от пролетен дъжд. Една нощ Лазар отново ме потърси. Винаги ми звънеше нощем, когато самотата се увиваше около него и го караше да се чувства слаб, изоставен и безпомощен. И аз, глупачката с илюзии, отново се върнах. Надявах се, че този път най-сетне той ще оцени любовта ми. Уви… Едва се порадвах на щастието да сме заедно, вратата на дома му отново се затвори зад гърба ми. За мое огромно разочарование новата любима се оказа силна, изобретателна и амбициозна. Докато седях до телефона и се ослушвах за тъй жадуваното обаждане, Лазар се ожени за нея. От приятели узнах за сватбата им.
Той не ме потърси, не се и замисли как се чувствам, след като за трети път ме изхвърли от живота си.
Денят, в който той застана пред олтара с друга, беше и денят, в който реших да се самоубия. Още от сутринта отложих всички ангажименти, защото имах по-важна работа – да се нагълтам с хапчета. Толкова бях обсебена от мисълта как ще сложа край на живота си, че забравих за срещата с мой приятел от ученическите години. За щастие, той не беше забравил за мен. Позвъни на вратата ми точно когато се канех да глътна всички таблетки, събрани в шепата ми. Не отворих, но вратата беше отключена и той влезе без покана. След време ми призна, че от часове бил неспокоен. Имал някакво тревожно предчувствие, неясно усещане за надвиснала беда.
Когато ме видя, веднага разбра какво се канех да направя. Насила разтвори стиснатите ми пръсти, изтръгна хапчетата от ръцете ми и ме прегърна. Аз доверчиво сложих глава на рамото му. Дълго плаках и разказвах за несподелената си любов. За това, че три пъти повярвах на Лазар и той три пъти ме нарани. Говорех, говорех, без да спирам, докато не се почувствах пречистена. И пак плаках, но този път сълзите бяха лечебни.
В една зимна нощ, две години по-късно, телефонът звънна. Беше Лазар. Час след обаждането му, като в дежавю, стоях пред добре познатата врата. До болка бях наясно какво ще ми каже, но все пак го изслушах. Точно това, което очаквах: жена му го беше напуснала и той искаше да му подържа ръката. Да го успокоя, да му покажа, че е незаменим.
Седнах на дивана срещу него, налях си питие, честно и спокойно му отговорих, че повече няма да бъда неговият резервен вариант. Любовница на повикване – това не е моята роля. Обещах му, че винаги ще има малко място в сърцето ми, но не и в живота ми. Този път аз затворих вратата зад себе си. Докато слизах по стълбите, го чух да крещи, че пак ще се върна, защото двамата имаме минало. Прав беше – имахме минало, но не и бъдеще.
Таня
Източник: Лична драма
