Храната през соца беше различна от сегашната. Социализмът е период в българската история, който буди противоречиви реакции у хората. Някои хора са убедени, че това е бил златен период в историята ни, други пък са на коренно противоположно мнение – те смятат, че това е най-лошият период в историята ни. Когато става дума за мнението на младите по отношение на социализма, то обикновено се формира на база мнението на близките им за този период. Това от една страна е съвсем нормално, тъй като младите не са живяли в този период и знаят за него само по разказите на по-възрастните. Днес ви представяме още един разказ от първо лице за това време, а изводите оставяме на вас: „Непрекъснато у младите се насажда твърдението, че по време на социализма не е имало чипс, енергийни напитки, шоколадови яйца, кроасани, хамбургери и буквално сме умирали от глад. Да. Нямаше ги тези боклуци. Казвам боклуци, защото всеки знае какво съдържат и как тровят хората.
Но от глад не сме умирали. Не зная дали едно съвременно дете познава дъха на истинския топъл хляб с препечена коричка. А не на земелите, който идват замразени от чужбина и се пекат в супермаркетите. Този дъх на хляб беше незаменим. И не, не сме го мирисали само. Ядяхме го с истинско овче или краве сирене, които се продаваха навсякъде. Мажеха ни филии с истинско масло – от онова, което сега не може никъде да се намери. Върху него слагаха дебел пласт малмелад, или сладко. В магазините имаше всякакви сладка, но бабите правеха домашни. От смокини, от малини, от къпини, от череши, от праскови и дюли и даже от портокалови кори. И ако днешните младежи мислят, че сме яли само хляб, бъркат. Вкъщи винаги имаше готвено. Бабите ни се пенсионираха на 55 години и ни гледаха и все се въртяха пред печката. Оттам идваха ухания на пилешка супа, на страхотна бобена чорба, на супа от киселец и лапад с много масло и настъргано сирене, на телешка яхния, на пържени картофки, на кюфтета от истинска кайма, на пълнени чушки или сарми, на качамак с масло и сирене, на пържени филийки, на пилешка каша и всякакви вкусотийки.
Като започнеше сезонът на рибата, целият квартал ухаеше. Печена, пържена, на фурна, плакия… Аз не обичах риба и много ми се караха нашите. Плашеха ме, че ще ми се изкривят костите и ще станат чупливи. За нещастие това се случи, но не зная дали заради рибата. В ранното ми детство по улицата минаваше първо млекарят и продаваше мляко направо от гюмовете. Ходихме с порцеланови купи, а той ни го слагаше с черпак. Нямаше страх от отравяне, никой не проверяваше хигиената.
Едно гъсто мляко с каймак отгоре, ядяхме, ушите ни плющяха. После минаваха продавачите на риба, после на домашно сирене. В края на лятото изникваха огромни грамади от дини, пъпеши, домати и чушки, а после и тикви направо върху платнища на земята. Купувахме дини с чували. Бяха по-малки, но много вкусни. Често чета, че не сме знаели какво значи колбас, понеже магазините били празни. Щандовете се оголиха едва през 1988/89. Дотогава си имаше и кренвирши, и салами, шпековият „Бургас“ нямаше нищо общо с ментето, което продават сега, телешкият беше от телешко и се топеше в устата.
Имаше и луканки, суджук, наше производство обаче. Не като сега със завъртени имена и хиляди овкусители и подобрители. И сладки също имаше. Колкото си поискате. Щандовете на сладкарниците бяха отрупани от пасти – „Дънер“, „Тунелче“, „Ежко- Бежко“, парфе, „Цвете“, „Роза“, „Шоколадка“ и не мога просто да си спомня всички. Имаше сиропирани сладкиши – огромен избор. Саралии, кадаиф, реване, охлювчета, баклава, арменски сладки с бадеми, сухи сладки всякакви видове, банички, милинки, тутманици, софиянки, рогчета, каквото ти душа поиска.
Вкъщи бабите ни също печаха сладки и кексове през ден и си разменяха рецепти. Баницата на моята баба беше най-хубава, а от бисквитената й торта с какао и масло направо си облизвахме пръстите. Нямаше „Орео“, имаше чаени бисквити, нямаше сегашните сладки с палмово масло, имаше „Детска закуска“, „Анелия“, халва с какао, какаови кремчета. Нямаше шоколади „Милка“, но имаше „Крава“, „Фин млечен“, „Кума Лиса“ и различни десертчета, които се топяха в устата. „Чайки“, „Байкалчета“, сухи пасти, фастъковки, ореховки, сусамки. Не мога да изброя всичко. Но който е на моята възраст ще потвърди, че тези неща се продаваха навсякъде и струваха стотинки.
Ужасена съм, когато моите внуци ме питат какво съм яла по време на социализма. А аз да изброявам подробно, пък те да клатят недоверчиво глави. Сега подменят историята. Промиват мозъци. И докато моите внуци все пак виждат как им правя сладките на моята баба, виждат снимките ми като дете, здраво и усмихнато, техните внуци тотално ще бъдат със заличена памет.
Периодът, в който се тъпчехме до пръсване с истинска и вкусна храна, ще остане като най-черният в историята ни. А ние няма да сме живи да обясняваме, че не е било така. Кой иска да ни остави без спомени? Кой иска да ни смачка и да забравим, че сме народ с 1300 – годишна история? Заличителите на България пръскат милиони, за да ни обезличат. Да станем хора без лица, хора без минало, хора без достойнство, хора без корени. Безродници. Ще им позволим ли?“
Източник: С кафето
