Иска ми се да се видя с приятел, а не мога
Иска ми се да се срещна с някого, да обсъдим ситуацията днес, но за съжаление не мога. Защото съм солидарен. Защото се страхувам. Защото съм объркан. Когато се събудя сутринта си мисля, че това е било само лош сън. Но гледайки си телефона и новините, веднага осъзнавам, че всичко се случва точно сега. И никой не знае как ще завърши всичко. И колко дълго време ще продължи. Вирусът е в устата на всеки, когото чуя, измислят се вече и вицове за него. Най-странното е, че глъчката навън е стихнала, хората ги няма или ако са там, те се крият зад предпазна маска. Но дори тя не крие тяхното притеснение, тяхната унилост. Депресията бавно сковава повечето от нас. Е има и такива, които се вижда, че не им пука. А може би малко им пука, но не го показват. От тях също ме е страх, защото заразата може да дойде точно от такъв човек.
Но да се върнем към обстановката в големия град. Хората са пред магазините, кой с маска, кой със шал или друго изобретение. Има и смелчаци, които нямат нищо на лицето си. Чакат на опашка през 2-3 метра един от друг и се гледат подозрително. Ако някой ми беше казал преди 30 дни, че ще има подобна ситуация, щях да му се изсмея. Но днес някак си не ми е смешно. Защото децата се чудят какво става, възрастните ги е страх да излизат, детските площадки са доста по-пусти от обичайното, въпреки, че се намират хора, които не спазват препоръките. Няма спорт, няма забава, всичко се е изпокрило.
Хората си отиват по родните места, опитвайки се да са на по-далечно място от заразата. Заразата, която промени целия свят, промени живота на всеки човек.
Болестта е коварна и удря и по психиката на хората. Така дори и да не си заразен, ти пак се панираш, което може да отключи и други болести. Изобщо нещата се скофтиха. А най-лошото е, че не е ясно кога ще се оправят. Дето се вика днес и на църква не смееш да влезеш, за да се помолиш.
И като се замисля, колко бързо станаха нещата. Дори все още всичко се променя ден след ден. Днес може да е зле, но утре не е ясно дали ще е по-зле. Все пак има и оптимизъм. Сега хората ще осъзнаем, че не парите, имотите и колите са всичко. Ще се обърнем към себе си, ще потърсим някой забравен приятел, за да обсъдим кризисната ситауция и да ни олекне. Поне по телефона. Но най-важното е да запазим хладнокръвие и да се преборим с всичко с минимални жертви. Бъдете здрави и повече щастливи и се надявайте като мен всичко да се оправи.
От Пламен Юруков
