Исках да избягам от съпруга си, но не можех. Така започва разказът ми. Съпругът ми Генчо е образован, с престижна професия и е известен в града ни. Всички го уважават, но не знаят какъв тиранин е вкъщи. Опитвам се да не му обръщам внимание, но само аз си знам какво ми коства това. Не смея и да се разведа, защото няма при кого да отида, а ме е страх от клюките, които ще тръгнат. Работата ми е свързана с доста командировки и при едно от пътуванията ми в София преди 5 години се запознах с доста по-възрастен от мен колега. Казваше се Васил и водеше семинара. Стана ми много симпатичен и бях приятно изненадана, когато вечерта ме покани на чаша вино в малък, но изискан ресторант. Говорихме за какво ли не и в края на вечерта се почувствах отново желана жена – нещо, което не ми се беше случвало от години.
Мъжът ми само ми се подиграваше и единственото мило нещо, което чувах от него, беше, че – макар и с увиснал вече задник – все още ловя окото. А за това, че съм умна и успях да направя добра кариера, никога не ме похвали. Семинарът продължи седмица и чашата вино се превърна в традиция за тези 7 вечери. Васил нито веднъж не ми направи намек за с*кс, но даде да се разбере, че не съм му безразлична.
Когато се разделяхме, ме погледна в очите и каза, че ще ме чака за следващия семинар с нетърпение. Оттогава правех всичко възможно да ходя по-често в София, за да се виждам с Васил. В останалото време се чувахме често по телефона. Едва в края на първата година от запознанството си станахме любовници. Той беше вдовец, имаше една дъщеря, която отдавна живееше в чужбина.
Разказах му всичко за себе си и това, че се чувствам нещастна и недооценена от съпруга си. Той ме прегръщаше нежно, разсмиваше ме и ми даваше сили да продължа напред. Четири години след началото на връзката ни Васил ми предложи да се преместя при него. Каза, че има приятели адвокати, които ще ми помогнат бързо да уредя развода си, а след това ще се оженим.
Честно казано, не ми трябваше много време да се реша на подобна стъпка. Нищо не ме свързваше вече с Генчо, надявах се децата да ме разберат, а и Васил ме беше научил да не се съобразявам с това, какво ще кажат хората от провинциалния ни градец, когато се разведа. Оставаше най-трудното – да говоря с мъжа си.
Ще ви спестя обидните думи, с които ме нарече, но разбра, че няма да променя решението си. На другата сутрин рано сутринта взех автобуса за София и имах чувството, че съм свалила тежки окови от себе си. От няколко дни не се бях чувала с Васил, защото не вдигаше телефона си, но той знаеше, че пристигам на тази дата.
От автогарата до апартамента му буквално летях. Но не ми било писано да съм щастлива. Когато се качих с асансьора, на вратата имаше закачен некролог, от който ме гледаше моята голяма любов.
Не разбирах какво става и плахо позвъних. Струваше ми се, че някой си прави с мен лоша шега. Естествено, никой не ми отвори. Тогава съсипана позвъних на съседката, която ме познаваше. Тя ме покани да вляза и ми каза, че Васил получил инфаркт преди 3 дни и погребението било вчера. Тя знаеше за намеренията ни да живеем заедно и се чудеше как да ме успокои.
После ме заведе на гробищата. Постоях в София 2 дни и се върнах обратно в единствения дом, който имах – при омразния си съпруг. Спестих ви думите, които ми каза, когато си тръгвах от него, ще ви спестя и тези, които ми каза като видя, че се връщам. Не ми е лесно. Вече цяла година съм подложена на страхотно унижение. Децата също не са на моя страна. Дано някога поне те ми простят, че се опитах да бъда щастлива далеч от тях.
Източник: Лична драма
