Искам си съпругът, какъвто беше преди. Десет години след сватбата си живях като младоженка – мъжът ми Николай безумно ме обичаше, носеше ми всеки ден цветя, грижеше се за мен – от кафето сутрин до последните покупки вечер за вкъщи. Беше едновременно идеален съпруг и страхотен любовник. Нямаше по-щастлива от мене! Сигурно не е трябвало толкова да се фукам с него пред хората, защото явно някой ми е завидял. Все си мисля, че може и черна магия да ми е направена. Преди три години откриха на Ники заболяване, което след време ще превърне мозъка му и самия него в развалина. Най-отчайващото за мен беше загубата на паметта му. Той започна да забравя елементарни неща, стана разсеян и безотговорен. Като че ли болестта отключи в него невидими сили и те се развилняха. Мъжът ми се превърна в мързелив, досаден, непредвидим егоист, с когото е трудно да се живее! Придоби навици, които ме вбесяват – сумти или си бърка в носа, оригва се или непрекъснато дърпа ципа на панталона си.
За него най-важното са неговите удобства – да яде каквото му харесва, да спи колкото и когато му се ще, да разхвърля дрехите и вещите си, да гледа любимите си предавания по телевизията… Аз станах роб на неговите прищевки. Ако той поиска, трябва да седя до него и да му чопля семки, а после да му ги слагам в устата. Съпругът ми вече не помни нашата любов, първата ни нощ, медения ни месец, любимите ни песни, любимите думи, които си разменяхме… За секс да не говорим – от лекарствата, които пие, вече и през ум не му минава за него. Осъдена съм да виждам как мъжът, когото обожавах, си отива от мен и от семейството ни, всеки ден и всеки час. Лошото е, че с разума си го приемам и разбирам, но със сърцето – не мога.
Сутрин се събуждам, поглеждам към неговата страна на спалнята и виждам хубавото му лице, черната му къдрава коса, която обичам да роша, любимите устни…В мен се надига желание да го прегърна, да го събудя с целувка и ласка, както съм правила милион пъти. Не мога да повярвам, че някакъв зъл магьосник ми отне всичко това. Че всъщност в леглото до мен спи едно чучело с образа на мъжа ми, чужд и враждебен понякога човек, на когото невинаги може да се разчита.
Утре или вдругиден той ще започне да ме пита: „Ти коя си, какво правиш тук?”, или ще грабне ножа и ще ме подгони, защото ще си мисли, че съм крадец, влязъл в къщата ни.
Лекарите казват, че това е неминуемо и нищо не може да се направи, освен да се забави този процес с лекарства. Голям грях е, но трябва да призная, че има моменти, в които си казвам: „По-добре да беше умрял, а не да мъчи себе си, а и мен по този начин.” Дъщеря ми вече не иска да го доближава, не иска да говори с него. Но аз го съжалявам. А той, колкото по-зле става, толкова повече повлича и мен – аз също вече полудявам, станала съм избухлива и лоша. Искам си миналия живот, искам си мъжа! Уви, не мога да върна времето назад.
Източник: Виж ти
