Излъгах хората, че жена ми се е споминала. Така започва моята история. Казвам се Никола и съм на 58. Както и да го погледнеш, вече съм във втората половина на живота си и дните ми минават все по-бързо. От години не мога да спя нормално и нощем се будя от спомени и кошмари. Тогава ставам, паля цигара и все се връщам в деня, в който срещнах Мария.
Тогава тя беше на 16, а аз – на 26. Идваше често в офиса при вуйчо си – мой приятел и колега. Влюбих се в нея безпаметно, но не смеех и да мисля, че между нас може да се получи нещо, защото тя беше още дете. Знаех, че харесва шофьора Димо, затова все гледа да дойде уж при вуйчо си, но с надеждата да засече Димо.
Той, за разлика от мен, явно нямаше никакви скруполи и се възползва от нея – от невинността й, от младостта и липсата на опит. Понякога го чувах да се хвали пред приятели, че е ударил оная, малката – племенницата на инженерчето, и кръвта ми кипваше от ярост. Веднъж не се сдържах и го попитах дали я обича. А той ми се изсмя. После каза, че не я обича, но трябва да е луд да я отпрати, щом тя сама му се натиска. Не смеех нищо да кажа пред колегата си, но и той скоро научи за тази връзка и побесня. Каза на сестра си и стана голям скандал, за който в града ни се говори дълго.
Родителите на Мария й забраниха да се вижда с Димо, тя обаче вечер се измъкваше от вкъщи и пак тичаше при него. Всичко това го знаех от самата Мария. Тя реши, че само аз я разбирам, и ми споделяше всичките си тайни, без да знае колко ме наранява. А на мен ми се искаше да пребия оня кретен шофьора, но не смеех да направя нищо. Ако го бях сторил, Мария щеше да се отдръпне от мен, а аз не можех да понеса да изгубя приятелството й.
Така минаха две години. Мария завърши гимназията и на бала си покани мен да й бъда кавалер. Бях щастлив, но тя ми се видя някак бледа и посърнала. Още същата вечер разбрах причината – беше бременна от Димо. Той обаче й казал, че няма никакво намерение да се жени и да гледа деца. Настоял тя да направи аборт. Мария отишла на лекар, но й обяснили, че този аборт някой ден може да я лиши изобщо от възможността някога да стане майка. А Димо заявил, че това си е неин проблем.
После я уведомил, че заминава, без да каже къде. И наистина – на другия ден изчезнал. Бях забелязал, че шофьора го няма от няколко дни на работа, но мислех, че е в отпуска, а то ето каква била работата! В неговото бягство видях своя шанс да бъда с момичето, което обичах. Предложих на Мария да се оженим и да призная детето й за свое, за да я спася от гнева на родителите й и от клюките в града. Тя се разплака, после се хвърли на врата ми и ми благодари. Оженихме се след месец.
До раждането на детето и няколко месеца след това с Мария спяхме в отделни стаи. Не я докосвах, макар да бях неин съпруг. Исках тя да направи първата крачка. И когато вече бях изгубил надежда това да се случи, една вечер Мария дойде и се мушна в леглото при мен. Любихме се дълго и нежно, а после тя заспа на гърдите ми. Галех я в съня й и едва сдържах сълзите си, защото най-после и тя ме беше обикнала. Поне така мислех тогава.
А за момченцето й бях готов да дам живота си. За мен той беше мой син и винаги щеше да си остане такъв.
Отпразнувахме първия рожден ден на Влади, после втория, а малко преди той да навърши 3, Мария избяга. Напусна ме, заряза ме заедно с детето. Остави ми бележка, в която ме молеше да й простя и ме заклеваше да се грижа добре за Влади. Тя заминавала с Димо, когото все още обичала.
Той обаче не искал детето, нищо че било негова плът и кръв. Не му трябвал излишен товар. Прочетох това писмо сигурно хиляда пъти. Научих наизуст всяка запетайка в него. И пак ми беше трудно да го проумея. Що за жена, що за майка можеше да постъпи така? Трябваше обаче да действам много бързо. Знаех, че скоро слухът, че Мария ме е напуснала, ще плъзне в града и двамата с малкия Влади щяхме да бъдем подложени на унищожителни клюки. Не исках той да расте в среда, в която ще подхвърлят зад гърба му, че майка му е к*рва, че е избягала с друг.
Още същата вечер се обадих на свой приятел в София, който отдавна искаше да отида в столицата да работя за него. Той ми каза, че ме чака там до седмица. Обеща да помогне и с жилището, и с детската градина за момчето. Набързо организирах продажбата на апартамента си и след седмица вече бях в София, където щях да се смеся с хилядите хора, да стана един от тях и никой нямаше да любопитства и да си вре носа в личния ми живот.
На всички казвах, че съпругата ми е починала, и така се избавях от излишни въпроси. Влади също порасна с мисълта, че майка му е умряла, когато е бил съвсем малък, и не повдигаше изобщо въпроса за нея. А когато поотрасна и поиска да идем на гроба й, не ми оставаше нищо друго, освен да затвърдя лъжата. Поразходих се един ден из Централните гробища, намерих запустял гроб и поръчах паметник с измислени имена. Когато го поставиха, започнах да водя Влади там, като все се надявах Господ и този незнаен несретник, забравен от роднините си, да ми простят кощунството.
Отдадох целия си живот на Влади и друга жена не погледнах. Сякаш сам повярвах, че съпругата ми е починала, и не можех да я заменя с друга. Днес синът ми е на 30 – адвокат, със семейство и свое дете. Боготвори ме и за всичко се допитва до мен. Все настоява да се оженя, за да не съм сам, ала аз не мога. Това значи да започна да лъжа още един човек. А вече не искам. На няколко пъти бях на ръба да кажа на Влади истината за майка му, но не знам как и дали изобщо ще я понесе. Ако му я кажа, ще срутя целия му свят, той ще ме намрази и ще тръгне да търси Мария. Не съм сигурен обаче дали ако я намери, това, което ще види, ще му хареса. И не знам как тя ще му обясни защо го е изоставила. Затова може би е по-добре да продължа да поддържам лъжата и тайната да си иде с мен. Но тя все повече ми тежи. Боже, как ми тежи!
Никола
Източник: Лична драма
