Късно поисках прошка от татко
Късно поисках прошка от баща ми. Така започва разказът ми. По стечение на обстоятелствата с мама не се оженили. Нейните родители й забранили, тъй като той не бил от добро семейство – баща му бил алкохолик. Заповядали й да ме остави в Дом “Майка и дете”. Тя обаче се заинатила и все пак ме родила. Баба и дядо не ме приеха до последно и не й простиха “греха”. Така мама се нагърбила с всички трудности и проблеми на самотните майки, пренесла се на село при нейната баба и двете ме отгледали. Баща ми въобще не разбрал, че мама е бременна. А тя не му казала, защото много го обичала и не искала да го наранява. И никога повече не се омъжила. Той също продължил да я обича, но тайно, без да я търси повече – една жестока драма на двама млади, които премълчали любовта си заради родителите. И заминал на другия край на България, за да я забрави.
След време татко създал семейство, родили му се още две дъщери, но не бил щастлив със съпругата си. Тя се оказала властна жена и всичко ставало така, както тя искала. През цялото това време мама не ми разказваше нищо за него. Когато от време на време й задавах въпроси, все повтаряше, че баща ми е добър човек, но е в чужбина. Всъщност, и тя не знаеше къде е. Татко я потърси едва когато разбрал, че е болен и му остават броени месеци. Просто държал да й поиска прошка и да й признае, че тя ще си остане единствената истинска жена в неговия живот. Помня появяването му, като че ли беше вчера. Звънна на вратата и аз му отворих. Попита ме коя съм – казах му. Той се разплака и ме целуна.
Тогава излезе и мама. Прегърнаха се толкова силно, че не знаех какво става и какво да си мисля. Никога няма да забравя тази прегръдка. Не се пуснаха поне 3-4 минути. И мама ревна. Погледна ме с насълзени очи и каза: “Това е баща ти. Съжалявам, мило дете!” Чак тогава наместих пъзела. Татко също.
От този ден до смъртта си мама не го пусна от къщи. Грижихме се за него, целувахме го, но това не ни стигаше. Сигурна съм обаче, че през последните си месеци татко беше щастлив, и умря с усмивка на уста. Аз обаче, колкото и да го обичах, не му го казах. И досега не знам защо. Не че не го почувствах близък, но някаква буца засядаше в гърлото ми и не можах да изрека тези думи. Все си мислех, че той трябваше да ни потърси по-рано, или поне мама да го направи. Оттогава място не мога да си намеря. Вечер често си поплаквам, че не му признах обичта си.
Татко, моля те, прости ми, макар и от оня свят!
Едно момиче от Сливен
Източник: Лична драма