Кавги и обиди – това беше моята съдба. Дълги години вярвах, че няма любов от пръв поглед. Бях много много лошо наранена от мъж в живота си и бях обещала на себе си, че ще си дам време. Така и направих..до една вечер, когато бях излезнала с моя приятелка. Тогава го срещнах. Той беше идеала в моята глава, мъж който притежаваше всичко, което съм искала. Скоро след като се запознахме прекарахме незабравима нощ заедно навън, той беше идеален в моите очи. Беше галантен, грижовен, мил, леко срамежлив, знаеше какво да каже, как да се държи и естествено не ми отне много време да потъна в очите му.
Сближихме се за много кратко време, той ми сподели много неща за себе си, аз също. Една вечер ми благодари, че най-накрая е намерил, човек на когото може да има доверие. Виждахме се постоянно, ходехме навсякъде заедно, споделяме всяка една свободна секунда заедно. Всичко беше нереално идеално, допълвахме се във всичко, никога не се бях чувствала по този начин досега. Изтръпнах, сърцето ми откачаше всеки път, когато го усещах че наближава..
Не мога да го опиша, просто беше нереално. Времето минаваше, той ме запозна с роднините си, аз също го запознах със семейството ми.
Пренесох се за живея в тях, всеки ден се будех щастлива в прегръдките му, вечер ме придърпваше силно към него и заспивах усещайки дъхът му. Той споделяше всичко с мен, знаейки че ще получи подкрепа, както и аз. Чувствах се в безопасност и истински щастлива.
Не знам дали някоя от вас някога е изпитвала силна нужда от някого до себе си, просто да знае че той е до нея.
Но всяка красива приказка има своя обрат..малко по-малко забелязвах че има някаква агресия в него, подтисната, но опитваща се да избие на бял свят.
Започна в малки обвинения, в леки заяждания за малки неща. Започна да се дразни, когато излизах с мои приятелки без него, когато не му казвах че отивам до магазина или не можех да вдигна телефона, защото бях на работа. Но това се засилваше, започна да се преражда в скандали и ставаше все по-зле, а аз като удавник, хванал се за сламка се бях вкопчила и мълчах. Но ставаше по-зле. От малки незначителни неща, примерно, че не съм му показала нещо той ставаше ужасно агресивен.
Опитах да си тръгна, но той се извини и аз се връщах. Скандалите ставаха все повече, прераснаха в малки обиди, агресията се превърна в заплахи, обидите станаха големи, а аз се борех и борех и се опитвах да обясня, но не получавах разбирателство. Само ставаше по-зле..поемах вина, за неща, които не бях виновна, преглъщах всяка една обида стига да бъдем окей. Вярвах, че нещата ще се оправят.
В моментите, в които нямаше проблем той отново беше онзи мъж, когото обичах, правеше всичко за мен, даваше ми всичко, грижеше се за мен, но кажех ли нещо, което той да разбере неправилно или не направех ли нещо, което той е казал и поискал, не станеше ли това, което той е казал изведнъж се променяше и понасях болка след болка, защото на моменти беше наистина жесток.
Критики, обиди, заплахи..на няколко пъти ме е гонил, но после се извиняваше и аз се връщах. Всеки ми казваше да бягам, родителите ми не веднъж се опитаха да говорят с мен, да ми обяснят че не виждам истината, че съм се променила..Но сърцето ми страдаше за него, не исках да си представям да се събудя без него.
Най-добрата ми приятелка няколко пъти дойде да ме махне от там, когато той ме изхвърляше като куче. Започнах да получавам нервни кризи нощем, будех се посреднощ, тресейки се цялата, не можех да си поема въздух. Започнах да пия лекарства.
Той крещеше, а аз мълчах, започнах да изпитвам страх от този човек..Но все още го обичах и отричах, че мога да бъда без него, изпитвах надежда, вярвах че аз съм виновна за това, че не правя това, което той пожелае, а вечер когато той заспиваше аз плачех, давех се в сълзите ми и ми идеше да умра от болката, която изпитвах в себе си.
Започнах да пуша по 2 кутии цигари на ден, една вечер той ме заплаши че иска да ми нарани физически(не го направи) и тогава осъзнах че наистина бях започнала да изпитвам огромно количество страх. Ядосаше ли се за нещо аз бях мишената, аз поемах всичко в името на това той да е щастлив.
Всички ми казаха, че съм се променила, че вече не съм жената, която бях преди, но отказвах да го приема. Виждах че от мен бе останало само развалина, но не исках да видя жестоката истина, че той ме бе превърнал в негова собственост. Чупех, плачех, пиех, мразех се когато него го нямаше. Исках да си тръгна, но просто не можех. Станах зависима от него и не можех да повярвам. Борех се за нас, докато той мълчеше.
Молех го за помощ, която не получавах. До поредния скандал с обиди, заплахи, молех се да спре..тогава просто нещо се пречупи. И сега не знам какво да правя..Станах прекалено зависима от него. Четох какви ли не статии, просто не знам как да си откъсна, преди да е станало късно.
Смешното е, че още виждам надежда, вярвам че той ме обича, просто не мисля че мога да понеса повече и имам чувството, че следващият път ще си тръгна, но ме е страх, че ще се изгубя.
Дори и в момента, плачейки и споделяйки това с вас искам просто да бъдем щастливи, защото го обичам и му дадох всичко от себе си, но той никога не го видя…
Източник: Розали
