Клошар да си в днешно време не е рядкост. Затова ще ви разкажа тази моя история. Отивам да си купя кафе. Пред мен човечец, леко потрепващ, леко прегърбен, около 70-годишен или поне на толкова изглежда. Изсипва от шепата си стотинки и тихо, почти виновно прошепва: „Едно кафе.” Продавачката изсумтява, броейки монетите: „По-жълти нямате ли? Освен това 2 стотинки не ви достигат.”
Човекът си ги прибира обратно и понечва да тръгне. „Не ви ли е срам?” – изкрещявам на продавачката – „Аз ще платя кафето”.
Поканих човекът на масичката, подадох му кафето и седнах до него. Стори ми се разстроен. Той ми благодари и изсипа шепата стотинки пред мен. Каза: „Вземете ги. Нека Господ ви дава здраве и дано винаги да имате да давате!” Понечих да му кажа, че 2 стотинки не са нищо, но замълчах. Вгледах се в топлите му очи и още преди да попитам каквото и да било, той започна да разказва: „Клошар съм. Не ме е срам. Не исках да излъжа продавачката. Не бях преброил правилно. Не винаги съм бил клошар. Някога бях пианист. Много пътувах. Имах всичко. Имах пари.
Никога не ми беше хрумвало, че ще остарея, че животът ми ще се преобърне. Пострадах при катастрофа. Вече не можех да свиря и животът ми тръгна назад. Взех пенсия по болест, работех където и каквото мога. Семейство и деца нямам. Сега съм с малка пенсия. Тя никога за нищо не ми стига. Много обичам животните и един ден до една кофа за боклук стоеше едно гладно куче. Не беше от квартала. Огледах се, почудих се какво да му дам. Пари нямах за да му купя нещо. И без да се осъзная как, надникнах в кофата за да му потърся нещо за ядене.
Намерих един хляб. Толкова ме беше срам от минаващите хора, но погледът на гладното куче, впит в мен ме отрезви. Извадих хляба, отчупих едно парче от него и му го подадох. То го налапа сякаш никога не е яло. Изяде го и аз продържих да му чупя. Паднаха няколко трохи и веднага долетяха гладни гълъби. Започнах да храня и тях. Изведнъж осъзнах, колко ми е леко на сърцето и колко съм щастлив, че все пак успях да ги нахраня.
На другата сутрин, кучето седеше до кофата и гледаше към блока ми. Но аз бях подготвен. Носех хляб, натопен в манджа от вкъщи. Нещо в сърцето ми се беше преобърнало. Започнах да забелязвам всички гладни животни в квартала ми. Преди ги подминавах без да се замислям. Реших, че няма нищо лошо да търся в кофите храна. Реших, че в името на животните не ме е срам. Така започнаха да минават дните ми.
Сутрин излизах, набавях храна от кофите и ходех да храня животните. Верният пазач до кофата за боклук, онзи първият дето нахраних, го прибрах в къщи. Той ме научи, че животът не свършва с парите. Така станах клошар.
Освен храна, събирам вестници, кутии и ги връщам. Припечелвам стотинки и заедно с моята пенсия се оправяме някак си с моя верен другар!”
Усмивка озари лицето му, усмивка искрена и топла, такава, каквато не съм виждала в нито един богаташ. Очите ми се напълниха със сълзи.
„Вие току що ми предадохте урок от живота, господине! Благодаря Ви! Нека кафето е от мен!” – казах.
А той отвърна: „Благодаря, че ме изслушахте госпожо! Благодаря за кафето и знайте – Животът е Чудо! Струва си да се живее!
Източник: Виж ти
