Липсата на внимание от съпруга ми ме съсипва. Преди 3 години се запознах със съпругът ми. Бяхме много различни, но въпреки всичко аз се влюбих в него безумно. Само за протокола – той не от романтичните натури,които свалят звезди и речта им прелива от комплименти, не, той е по-скоро груб и малко дори недодялан. Това,с което ме спечели е именно откровеността и отдадеността си. Той не претендираше с тях,не ги показваше на целият свят,не крещеше от любов. Аз обаче знаех че ме обича. И така…няколко месеца преди да завърша средното си образование се сгодихме, а на датата на бала ми се ожениме. Много прибързано знам, но…тогава не мислех особено за последствията. Нито слушах някого, въпреки че всички, които ме познаваха, като се почне от родителите и близките ми, та чак до далечни познати, ми казваха да не избързвам, да не го правя. Но не, аз бях взела решението си и така на 20 май се омъжих. Няколко месеца след това се роди и синът ни. Аз прекъснах всякакви контакти с моите приятели, съученици, познати, защото той не ги харесва и дори ревнува от тях.
Преместихме се дори от града и отидохме да живеем с неговите родители на село в мнооооого дълбоката провинция. И така нещата малко се поуспокоиха, заживяхме добре, нали се обичахме все пак. Година след това, принудени от обстоятелствата, се върнахме отново в града на моите родители, но излязохме на квартира, понеже знаете, че е най-добре за едно младо семейство да е отделно. Той започна работа и дотук добре,…но не! Откакто се преместихме, той се промени до неузнаваемост. Започна все повече да недоволства от мен. Все нещо не съм направила както трябва. Вечно е сърдит. Не иска никъде да излизаме заедно,стои си по цял ден вкъщи пред компютъра и не се сеща за нас. Вече не си спомням, кога за последно сме ходили на заведение или дори на някоя разходка из града. Не си играе с детето, не го пита как е минал денят му, дали е слушал и т.н., но малкият е само на 2 г. и има нужда от баща си.
Нищо не го интересува, дори за неговите родители рядко се сеща. Аз тази година записах задочно и продължих образованието си, след месец започвам и работа. Някак си ще съумея да балансирам между детето, университета, работата и семейните задължения, но не там ми е проблема.
Не се оплаквам, че ще съм супер натоварена, все пак аз си избрах този живот и за миг не съжалявам.
Но тази липса на каквото и да е внимание от страна на съпруга ми, ме убива. Безброй пъти сме говорили на тази тема, но той явно не разбира или не иска да разбере. Казвам му,че така ме боли, че не ми е приятно това безразличие, но…ефект-0.
Дори не си прави труда да излъже, че ще се промени. Само повтаря:”Аз съм си такъв, на който не му харесва да се изнася!”, или пък “Като не ти харесва защо си се омъжила за мен.”.Там е работата обаче, че той не беше такъв като се запознахме! Сега не знам, какво да мисля или да правя. Смятам,че все още ме обича,но по-скоро като най-добра приятелка или като по-голяма сестра, незнам…
Далеч съм от мисълта, че си има любовница…просто, ако имаше щеше да си личи от 100 км. Някъде другаде е проблема. Дали не съм му омръзнала и се е отегчил до такава степен от семейния си живот. Честно казано и сексуалният ни животец яко куца. Пробвах всички съвети от лъскавите списания за съблазняване, ама не става и вече се уморих. Ще си чакам, пък каквото стане.
А пък не съм някоя Баба Яга. Симпатична съм, поддържам се, не съм глупава, държа се на място. Доста мъже ме заглеждат, пък и не са малко директните предложения от някои от колегите в университета. Само дето моят мъж не иска. Не съм му изневерявала и не искам,обичам го все още. Не така както в началото, ама си го обичам…копелето недно!
Какво ще стане обаче,ако се появи някой друг? Някой,който ми сваля звезди и ми говори мили думи? Който се интересува от мен и моите чувства? Който обръща внимание на сина ми повече, отколкото неговия собствен баща?
Страх ме е дали няма да се влюбя, и понеже толкова съм зажадняла за такива усещания, знам че няма да се дърпам много.
А не искам да изневерявам, не искам да съм предателката, не искам…
Искам нашата връзка да се възроди,а ма и аз вече незнам какво трябва да направя. Страшно се уморих от цялата тази апатия!
Знам, че терзанията ми са смешни, ама засега това си е моята драма.И понеже нямам достатъчно близка приятелка, на която да я споделя,реших да се обърна към вас-напълно непознатите хора. Поне коментарите ви ще са обективни!
Знам, че съм си малко заблудена, ама не ме съдете много строго.
Източник: Розали
