Малко дете пушеше и въобще не се впечатли, че около него минават възрастни. Аз също минах покрай него, а то спокойно си правеше кръгчета с цигареният дим. Лошото в случая беше, че то бе на видима възраст 12 години. Замислих се какви ли са неговите родители, щом са го изпуснали по този начин още от малък. Или проблемът си е в самото дете? Докато си мислех за тези отговори, реших да го попитам защо пуши на такава крехка възраст. Запитах го съвсем добронамерено, а то ми се изсмя и ми каза, че му е кеф да пуши и го прави вече от цяла една година. Т.е. започнало още когато е било около 11 годишно. А най-лошото беше, че го правеше в района на училището, където явно учеше. Реших, че не мога да стоя без участие, изчаках момчето да си дръпне фаса докрай и тръгнах след него. Както и предполагах, то тръгна към училището за поредния учебен час. Явно бях уцелил междучасието му. Разпитах охраната къде мога да намеря класният му ръководител, любезно ме упътиха към стаята му. Изчаках да мине часа, децата излязоха, детето също беше между тях.
Класният му ръководител ме прие и аз му разказах какво съм видял. Той направо не му се вярваше – това беше един от силните му ученици по успех. Не можеше да проумее защо пуши в междучасията и какво го тормози. Обеща ми да поговори първо с него, после с неговите родители. Аз си тръгнах удовлетворен и обещах да намина тези дни, за да разбера дали има напредък. Каква беше изненадата ми, когато след седмица заварих същото дете да си пуши на същото място. Побеснях от яд и отново поисках среща с класния му ръководител. Той ме прие, но този път отношението чу към мен беше различно. Помоли ме да не се занимавам с неговите ученици. Онемях от изненада и се зачудих защо се държи така. Реших, че ще намеря родителите на детето, за да им съобщя лично. Изчаках края на часовете и проследих детето. То влезе в един блок и зачака асансьора. Проследих го до етажа, където то си отключи вратата.
На другия ден изчаках да стане време за училище и се отправих към апартамента му. Позвъних на вратата и ми отвори жена на средна възраст. По приликата с детето установих, че това трябва да е майка му. Тя ме погледна учудено кой съм и какво искам. Разказах й цялата история. Тя ме слушаше, но вместо гняв, в погледа й имаше само тъга.
Разбрах, че са разделени с бащата на детето, а детето не е успяло да преодолее травмата и затова е пропушило. Майка му дори знаеше за това – беше му намирала цигари по джобовете. Все пак недоумявах защо не си а наложила волята да го откаже от този вреден навик. Тя каза, че преди да пропуши е бил нервен и не си е учил уроците. Намерил е някаква утеха в цигарите. Много се ядосах! Реших, че ще направя последен опит да поговоря с детето. И ето, отново го открих на същото място, запалил поредната цигара. То ме позна и ме попита дали отново ще го вразумявам.
Аз се опитах да му обясня как белият му дроб ще се увреди непоправимо и че това, което си причинява, ще доведе до непоправими последици за здравето му. Но на него не му пукаше, каза ми, че животът си негов и да не се бъркам където не трябва. В този момент покрай нас мина класният му ръководител – беше излязъл да си вземе кафе. Като ни видя страшно се ядоса и ме заплаши, че ако не си тръгна, ще викне полиция. Тотално се обърках – та аз исках да помогна. Побързах да си тръгна. Когато разказах историята на няколко комшии, един от тях ми каза, че класният му ръководител всъщност е…баща му. Той не могъл да се справи с възпитанието му като дете и се опитвал да го направи сега като учител.
Но резултатът бил плачевен – детето още повече се депресирало и пропушило. Не можех да оставя нещата така и на другия ден се срещнах с училищният психолог. Жената ме изслуша и обеща да говори с директорката. След една седмица детето го нямаше вече на това място. Разбрах, че е преместено в друго училище. Видях го случайно след 2 години – не пушеше беше пораснало. То ме позна и ми благодари. Каза ми, че съм бил една от причините нещата в живота му да се оправят и той да не е под контрола на разведения си баща.
