Мама ме убеждаваше, че не съм осиновена. Ето цялата история.
“Защо не се къпеш?” – ме попита момиче от моя клас, докато играхме в пясъчника в училище. Онзи ден за първи път изпитах чувство на объркване относно собствената си външност. Въпреки че съм много мургава, израснах с убеждението, че съм бяла.
От родителите си знаех, че не съм осиновена и не съм размена в родилния дом, просто бях наследила гените на мургав роднина от майчиния ми род, който “прескочил” няколко поколения. Истината се появи на бял свят известно време след смъртта на татко, а тя е, че аз не съм негова биологична дъщеря, а резултат от кратка афера между майка ми и друг мъж. Скъпият ми баща, със своето икономическо образование и работа на мениджър, никога не поставяше под въпрос верността на съпругата си. Брат ми Росен, който е наследил сините очи на татко и дългите му крака, също не е задавал неудобни въпроси.
Но моята шоколадова кожа и къдрава черна коса се открояваха на семейните снимки. За всички обаче беше много по-лесно да не обръщат внимание на различния ми външен вид. Като цяло бях щастливо дете: имах двама прекрасни родители, а в училище – добри приятели.
И въпреки това, поглеждайки назад, осъзнавам, че съм била неуверена. На 15 години се запознах с булимията, на 17 – всеки ден трябваше да отговарям на недоброжелателни коментари защо не приличам на семейството си. Така неусетно си изградих още един слой от бодлива защита.
Мрежата от лъжи вече оформи характера ми. Въпросите “от къде съм всъщност” и запитванията към моята идентичност бяха постоянни, непоколебими, изтощителни. При всяко неприятно преживяване се прибирах вкъщи и разплакана исках отговори от родителите си, които за пореден път ме убеждаваха, че съм тяхно дете.
Мама искаше да повярвам, че съм дъщеря на баща ми, което моментално ме прави бяла. Татко беше съучастник в историите й, но дали знаеше истината, никога няма да разбера. Въпреки това болестта му стана катализаторът на промяната. Докато гледах как ракът брутално разяжда любимия ми баща, бях съсипана от реалността, че скоро няма да е между нас.
Освен това остро осъзнавах, че това е последният ми шанс да повдигна всички неудобни въпроси, които ме измъчваха. Мама твърдеше, че е егоистично да обсъждам темата в този тежък период, но един ден, виждайки колко съм отчаяна, татко се съгласи да даде ДНК проба. Резултатите от тестовете дойдоха известно време след смъртта му и сочеха, че между нас няма кръвно родство.
Разтревожена от откритието, се обадих в компанията, за да попитам колко надеждни са резултатите им. Отговорът беше ясен и категоричен: “Почти 100 процента.” Когато затворих телефона, веднага се обадих на мама, а тя каза, че е също толкова шокирана, колкото и аз. Отказът й да ми разкрие истината продължи няколко седмици, през които всяка вечер ридаех, прегърнала възглавницата си. Вече знаех, че години наред съм живяла в лъжа, но нямах наръчник как да се справя с болката.
Най-накрая, след два месеца и безкрайни спорове, упоритостта на мама се пропука и тя ми призна, че докато е била на екскурзия в чужбина, една нощ е изневерила на баща ми с “мургав” мъж, с когото се е запознала в местната кръчма. Това беше всичко, което знаеше за него. Да кажа, че останах дълбоко разочарована от нея, значи нищо да не кажа.
Девет месеца й бях толкова сърдита, че не исках да я виждам. Защо просто не ми призна истината преди години? Цял живот участвах в битка, за която родителите ми нехаеха и с лекота прикриваха една лъжа. Знам, че мама ме обича и аз все още я обичам много, но тя не осъзнава през какво се наложи да премина. Въпреки че раната е прясна, се надявам заедно да преодолеем последните събития, защото я искам до себе си.
Източник: Лична драма
