Манията на мъжа ми успя да преобърне живота ни. Хубаво е да бъдете оптимисти и да вярвате, че всичко ще се получи по най-добрия начин. Но ако пред вас стои дълбока бездна и не намирате сили да преодолеете препятствията? Аз съм само на 35 години. Със съпруга ми Стоян се оженихме още, когато бяхме студенти. И двамата сме от бедни семейства, затова трябваше да разчитаме само на себе си, въпреки че родителите ни помагаха, колкото можеха. Независимо от обстоятелствата, с мъжа ми рисувахме светло бъдеще. Година по-късно на бял свят дойде любимият ми син Валери. Къщата ни се озари от щастие и радост. Имахме апартамент, макар и малък, прилична работа, а вече и дете. Какво ни трябваше още? Веднъж съпругът ми донесе билет за лотарията и от вратата се развика: “Открих начин да печелим много пари. Определено ще забогатеем и ще заживеем по-добре.” После ми показа някаква статия във вестника, в която пишеше как едно семейство спечелило милиони от лотарията. Цяла вечер Стоян правеше планове как ще похарчим парите, обмисляше да купим нов апартамент и да отидем на почивка. Дори избра марката на бъдещия ни автомобил. Слушах го и си мислех: “Добре, нека мечтае. Не е лошо човек да се разсее.”
През уикенда гледахме заедно тегленето … и не спечелихме нищо.
“Другият път със сигурност ще ударим джакпота”, – развълнувано твърдеше съпругът ми. Оттогава той пръскаше цялата си заплата за билети. Когато осъзнах, че хобито му се е превърнало в мания, беше твърде късно. Опитах се да го вразумя, помолих родителите ни за помощ, но напразно. Стоян мечтаеше да спечели, непрекъснато правеше планове и не обръщаше внимание на нищо друго. А после започна да пръска пари по игралните автомати. Стана по-лошо. Вече не помагаше у дома и с Валери живеехме единствено от моята заплата.
С времето Стоян задлъжня към близки и приятели.
Понякога печелеше малки суми, носеше ги вкъщи с радостно вълнение и отново отиваше в игралната зала. Докато той висеше на машините, аз трябваше да плащам дълговете, които беше натрупал. Опитах се да предупредя приятелите ни да не му дават пари. Но когато Стоян не играе, става раздразнителен, постоянно ме упреква, че не го разбирам и обичам, въпреки че искал най-доброто за мен и сина ни.
Днес живеем като просяци. Нямаме пари дори за най-необходимото. Родителите ми са болни и не могат да помагат и все пак се опитват, отделяйки от мизерните си пенсии. Свекърите ме молят да не го напускам. Надяват се, че някой ден Стоян ще се вразуми. Не искам да се развеждам, мъжът ми е добър човек и аз го обичам. Само че така не мога да живея. Болезнено е да гледам малкия си син, който не разбира защо татко спря да играе с него, мъчно ми е и за родителите ни, които се разболяха от всичките неприятности. Знам, че съпругът ми няма да спре да играе и някой ден ще унищожи себе си и нас.
Източник: Лична драма
