Мартин Кирилов е осиновен, когато бил на 2 години
Мартин Кирилов е на 20 г., от Благоевград. На 2-годишна възраст е осиновен, а 13 години по-късно е оставен в Дома за деца, лишени от родителски грижи „Свети Николай Мирликийски”. Там изкарва 3 години и определя този период от живота си като най-трудния. Мартин сам потърси вестник „Струма“, за да разкаже за живота в дома, за решението отново да се върне на училище и за борбата момче като него да оцелява.
– Здравей, Мартине, защо реши да се свържеш с вестник „Струма“?
– Защото се надявам най-накрая отговорните институции да обърнат внимание на начина, по който се отглеждат деца и се работи в Дома за деца, лишени от родителски грижи „Свети Николай Мирликийски” в Благоевград.
– Ти си бил там 3 години?
– Да, до навършването на 18-годишна възраст. От две години не съм там, но продължавам да поддържам контакт с много от децата и младежите.
– Да започнем отначало. Ти всъщност си бил осиновен?
– На 2 години са ме осиновили от дом в Перник. Една година по-късно баща ми е починал и с майка ми сме се преместили тук, в Благоевград. Когато бях на 14 години, един ден тя дойде при мен и ми каза, че съм осиновен /аз дотогава не знаех/ и иска да се откаже от мен и да ме даде в дом. Всичко това ми дойде като гръм от ясно небе. Представете си какво е на един тийнейджър да му сервират всичко това. Тя дори заведе дело за разсиновяване, което мина през Апелативен съд и стигнахме до Върховния в София. Никой съдия не се нае да вземе решение за разсиновяване, защото това е абсурдно.
– Е, едва ли майка ти те е оставила току-така? Сигурно е имало някаква причина?
– Какво да ти кажа, бях буен като повечето момчета в тази възраст, но не мисля, че това е основателна причина да оставиш детето си в дом, най-малкото защото там изцяло му се променя психиката, особено през пубертета. Аз не исках да бъда настанен там, но в крайна сметка нямаше къде другаде да отида.
– Майка ти не ти ли обясни защо те оставя в дома, изобщо интересувала ли се след това от теб?
– Не, така и не прояви желание нито да ми обясни, още по-малко пък да ме вземе.
– Не сте ли се виждали през тези 5 години?
– Аз с нея не комуникирам по никакъв начин Тя има тук роднини – брат, сестра, с абсолютно всички поддържам връзка, само с нея не.
– Ако я видиш, какво ще й кажеш?
– Нищо. Няма какво да й кажа. Виждам я често, засичаме се из центъра, по улиците и просто се подминаваме като непознати. А иначе съм решил да издиря биологичните си родители. Искам да разбера какво се е случило и защо са ме изоставили.
– Тези три години, прекарани в ДДЛРГ „Свети Николай Мирликийски”, ли бяха най-трудните в живота ти досега?
– Да, със сигурност беше голям шок, дори прекъснах училище. Попадайки там, забелязвах, че по никакъв начин не се работи с децата. Често на смяна бяха по 1-2-ма възпитатели, които се грижеха за 30 деца. Те изобщо не си вършеха работата, все едно бяха там насила. В интерес на истината имаше няколко души, които бяха съвестни, но тях ги уволниха, а другите не обръщаха никакво внимание на децата, и което е по-страшното – нямаха никакво желание за това. Нали идеята на тези институции е да възпитават и по някакъв начин да подготвят младите хора за живота, който ги чака навън. В действителност обаче нищо такова не се случва.
– Ще разкажеш ли някой случай?
– Аз лично съм бил свидетел как се пуши марихуана по стаите. По-големите бият по-малките, правят каквото си искат. Възпитателите не са реагирали по никакъв начин, обикновено пият кафе или си седят и гледат телевизия. Да, вярно е, че децата имат покрив над главата и храна. Не отричам това, то не е никак малко, но липсва нормалното човешко отношение, някой да седне и да поговори с нас по нормален човешки начин. Просто да те попита как си, какво ти е.
– Да не питам за алкохол и цигари?
– Е, тези навици се учат там, то е нормално, средата е такава.
– А ти лично обръщал ли се към възпитателите за съвет или пък да поговориш с някого?
– Аз като бях там, всички много ме подценяваха, не знам защо. Но за сметка на това винаги съм казвал какво мисля и изразявах мнението си, когато нещата не ми харесваха.
– Казваш, че си прекъснал училище, а доколкото знам, повечето деца от дома учат?
– Записани са на училище, но нямат желание и повечето не ходят, а и възпитателите не ги карат, не ги контролират.
– Е, ти все пак си се върнал в училище?
– Да, когато навърших пълнолетие, напуснах дома и излязох на квартира. Намерих си и работа. Всъщност, когато се махнах от там, осъзнах колко е важно образованието и по собствено желание, без никой да ме кара, отново тръгнах на училище. Сега съм в 11 клас задочна форма на обучение в 7-мо СУ „Кузман Шапкарев”. Мисля като завърша средно образование, да продължа с висше.
– Какво искаш да учиш?
– Много ме привличат туризмът и ресторантьорство. Защо не след време да имам и собствен бизнес.
– Казваш, че си започнал работа. Каква?
– Работя като сервитьор в две заведения. Не ми е лесно, разпокъсан съм, но се справям.
– Сам ли се издържаш?
– Да, абсолютно сам. От двете места си докарвам 800-900 лв. Квартирата ми е 150 лв. Така че нямам проблеми в това отношение
– А трудно ли си намери работа?
– Не, даже беше лесно. Просто един ден тръгнах по заведенията да питам дали имат нужда от персонал. Така попаднах на много свестни работодатели.
– Какво обичаш да правиш през свободното си време?
– Слушам музика. Харесвам всякаква, без чалга. Излизам с приятели, а иначе на дискотеки не обичам да ходя.
– А хората как те приемат, като разберат, че идваш от дом?
– На повечето им става любопитно и започват да ме разпитва как е било там. Досега не съм усещал някакво пренебрежително отношение, напротив.
– Марти, какво разбра за живота за своите 20 години?
– Честно казано, нямам девиз, но разбрах, че не можеш да имаш вяра на никого и че трябва да си много нахален, за да успееш. Няма друг начин да ти се получат нещата.
– Какво би искал да кажеш на децата и младежите, лишени от родителски грижи?
– Въпреки условията в домовете да не се отчайват. Да бъдат нахъсани и да си вярват. И не на последно място – да помнят, че след лошото идва и хубаво.
Източник: Зарата
