Мащехата ми се оказа невероятен човек. Така започва историята ми. Бях на пет години, когато мама почина. Баща ми не скърбя дълго за нея и едва месец след смъртта й, се върна към обичайния си начин на живот. Той и преди обичаше да пие, но сега според него имаше извинителна причина. Понякога, щом се прибереше пиян, той ме поглеждаше укорително и намръщено казваше: “Бъди благодарна, че не те изпратих в сиропиталище”. За първи път доведе жена у дома 40 дни след погребението, а на сутринта я изгони.
Оттогава често водеше уличници вкъщи и никоя от тях не се задържа дълго. След като задоволеше низките си страсти, баща ми ги гонеше. Това продължи до деня, в който леля Лидия дойде при нас. Не жена, а мечта. И досега ми е чудно как отрепка като татко, е успял да спечели вниманието й. Красива, умна, добра домакиня, тя ми грабна сърцето моментално. Но с течение на времето състоянието на баща ми се влоши. Алкохолът го караше да полудява и имаше моменти, в които ставаше неуправляем. В такива дни с мащехата ми нощувахме при нейни приятели.
Вечер, притисната до топлата й гръд, й разказвах мечтите си. Веднъж двете приготвяхме торта за рождения ми ден, когато на вратата се позвъни. На прага стояха полицаи, които ни съобщиха трагичната вест за смъртта на баща ми. Беше загинал в пиянска свада. Леля Лидия организира погребението, но никой от близките ни не дойде. На гробищата бяхме една шепа хора. Месец по-късно братът на баща ми, чичо Петър, поиска да стане мой настойник.
Истината беше, че той и съпругата му не се интересуваха от съдбата ми, а просто желаеха да заграбят наследството ми. За щастие мащехата ми не допусна роднините ми да ме ограбят. Въпреки че адвокатът й каза, че няма шанс да ме осинови, защото не беше законна съпруга на татко, тя не се отказа. Бореше се за мен като родна майка, в крайна сметка любовта й спечели симпатията на съдията и той й присъди настойничеството.
Тази прекрасна жена ме отгледа сякаш съм нейно дете. Даде ми образование, грижи, омъжи ме и благослови първородния ми син. Моята втора майка почина миналата година. След кончината й, разбрах, че е направила завещание, в което ме посочва като единствен наследник. Благодаря ти, мамо! Дължа всичко прекрасно в живота си на теб! Аз и семейство ми никога няма да те забравим!
Източник: Лична драма
